Галерия на Живота

Как мозъкът на Човека съхранява нужната му информация?
Според мен във формата на картини, да обикновени картини, като тези в картинна галерия. Казвам „картини“, но всъщност това са някакви “мозъчни био пространства”, пръснати из цялото тяло, преливащи се зони, всяка с различна концентрация на химични елементи. Нещо, като „химически снимки“ направени чрез нашите очи и грижливо прибрани на различни места в нашето съзнание. Затова, когато Човек се храни (във всеки един смисъл на думата), по този начин той се грижи за своята „житейска галерия“. Ако Човек е приел този процес, като някаква форма на изкуство, такива са неговите ценности и в крайна сметка качеството му на Живот!
…
И така: Казваме „Коледа“ и хоп, изниква една картина! И Вие си имате такава картина – това е Вашата коледна картина! Ако позволим на някого да ни разгледа „картинната галерия“ той би научил много за нас, но това не означава, че напълно ни познава! Покажете на група хора нещо и после ги накарайте да напишат съчинение! Всеки различно би описал видяното със свои „ключови думи“ т.е. освен „химическата снимка“, в нея нашата Човешка същност вплита и „свой коментар“, защото всички гледаме, но различно виждаме!
…
Година след година ние надграждаме с нови експозиции нашата „галерия“, частично или изцяло прерисуваме някои сцени и когато трябва да разкажем нещо за себе си … просто тръгваме по някой коридор и описваме всяка поредна творба на художника в нас! 
…
Днес се разхождам в един отдалечен коридор с надеждата да открия нещо в миналото, което да обясни част от почерка на твореца в настоящето … и съм на тема „Коледа“! 
Ооооо, да … много сняг, голяма елха, гирлянди, много гости, календар с останали само две страници … тази за декември и тази на новия януари. Светла домашна топлина и уют … всичко обитаващо в пространства с мирис на мандарини и … трепетни мисли за предстоящи подаръци … 
Ние, голямата ни фамилия, празнуваме на село при баба и дядо!
На мен изначало не ми много хареса идеята, защото селцето макар хубаво и близо до града все пак променя моето няколко дневно местообитание … току виж онзи добър старец не ме открил и си оставам без подарък за Коледа! Тогава нямаше такива неща, като „тук той оставил един подарък, там оставил друг“, където минал все оставял … подаръкът беше само един и за него нямаше въпроси „Какво искаш да ти донесе …?“ – каквото реши Той според … колкото „си слушал“ и „колко си бил добър“ … Малко и гадничко си беше, защото наближеше ли Коледа, все си имаше едни критични родителски погледи, специфични думички с изнудващ акцент, които целяха да направят децата „по-послушни“, ех поне за през декември! Че съм бил много малък, да им се връзвам … 
Всъщност, аз горе-долу (по мои преценки, разбира се) „добре се представях“ през годината, но в последно време възникнаха някои съмнения … разчитах на това, че „за моя подарък, вече всичко си е решено“, но така или иначе тези мисли леко разбъркваха комфорта в малката ми детска душичка …
Вървя по коридора и стигам до поредна картина … наоколо тъмнина, сняг и студ, срещу мен различавам връх Чумерна, на хоризонта ярка точка … мислех, че това е звезда и „така първоначално нарисувах картината“. После, след време, майка ми обясни, че там живеел дядо Коледа и аз нанесох съответните корекции, като „прерисувах фрагмента“ и звездата от хоризонта стана далечна къщичка със светещо прозорче. Като ученик, отидох на екскурзия до Чумерна и разбрах, че на върха „имало нещо на военните“. После станах офицер, пак корекции в картината, защото вече много добре знаех, какво точно има там, а … сега понеже вече не съм кадрови военнослужещ, изобщо не знам какво се случва вече на това място. Ще дойде време, когато няма да мога да виждам надалеч, разбирай, ярката светлинка на хоризонта и … тази картина ще я „смъкна в хранилището“, докато дойде и онова време, когато завинаги ще я отнеса с мен …
Видяхте ли сега, какво точно имам предвид – как се създава и променя „картинката на Живота“ т.е. този процес създава и съхранява картини и сформира у всеки един от нас „личната му Житейска галерия“!
Днес, специално Ви разказвам за някои мои отбрани творби, които са рисувани в „детския ми период“ т.е. преди около 50 години и най-вече представям вградените коментари в тях към момента на тяхното създаване!
– Искам да отида до тоалетна! – виждам, лампата на Чумерна още свети, значи още не е тръгнал дядото с подаръците, ще се забави, има да чакам … дано поне дойде!
Така, поне 12 пъти … не тръгва този старец и не тръгва! После се сещам: Тръгнал е, разбира се че е тръгнал … джуджетата са си там, затова свети, на тъмно ли да стоят? Добрееее, ясно е, че е тръгнал, ама се бави, дано ме намери, че вече става късно! Дано ме намери, дано – за по-сигурно трябваше да сме си у дома, не тук в това село!
– Йордане, стига си се наливал с тази лимонада! Колко пъти ходи до тоалетната?
– Дане, добре ли си? Да не те боли нещо? – загрижено пък ме пита татко.
– Ааааа, не не! Добре съм си, нищо ми няма! – то „нищо ми няма“, ама душата ми „свита на топка“. Един ден в годината „ще се раздават подаръци“ и ние тук … може изобщо да не дойде при нас, за едното нищо оставам без подарък!
…
Взе да става вече много късно, нищо не се случва, започна да ми се доспива!
Тогава усетих, че „нещо става сред възрастните“, ама го класифицирах, като „планирана липса (загуба) на информация“, защото колкото и да се напъвах, като малък да разбера подобни ситуации, не се получаваше … затова бях решил „повече да не се напъвам в подобни случаи“, така и така винаги не успявах да разбера характера на случващото се. Възрастните редовно крият нещо от децата и при това винаги успяват! Именно, затова подминах момента и … с това дадох ход следващите събития …
…
Леля го е измислила това, тя си падаше по подобни щури замисли! Сигурен съм! 
Вземали те двамата със свако един костюм на дядо Коледа … за да ме зарадват! Когато се е случвало „онова брожение сред възрастните“ (което стопира дрямката ми), те на първия етаж, тихичко и тайно от мен са подготвяли цяло шоу в моя чест!
…
Вече забързвам ход, точно тук картините ми се сливат в поточно видео, защото заливащите ги емоции втечняват краските и винаги на това място започвам да описвам владеещите ме чувства, а не това, което виждат очите ми!
…
Влиза развълнувано майка в стаята и вика:
– Нещо става навън, вика някой!
Скачам аз бързо: „Как нещо става навън бе, тя не се ли сеща, ами Той идва … ох, най-после!“ Излизам на терасата … нисичък бях, като дете – гледам през един парапет от ковано желязо … цветя от тънка метална сплав и по-дебели носещи метални пръти. Стискам аз едно метално цвете и надничам през орнаментите на парапета, от студа кожата на ръчичките ми залепва върху метала … аз гледам напред, обаче нищо не виждам, докато изведнъж: точно срещу мен, на около 50 метра, върви един прегърбен и белобрад, облечен в червени дрехи старец, свети с един силен прожектор пред себе си и носи чувал! И на децата е ясно, какво има в чувала, нали?
– Има ли деца тукаааааа …
Не ми хареса, беше дебел, а си го представях и по-жизнен, добре че поне носи онзи чувал с подаръците, но пък, не го виждам да е много голям! Освен това „не дойде, така, прилично да почука тихичко на вратата“, да „заговори тихо“, ами вика силно отдалеч, усъмних се малко, ама … 
– „Червените ботушки потропа дядо Мраз …“ ! – емоционално бързам аз още отдалеч, нали трябва да се каже я стихотворение, я да се изпее песничка! Бяхме говорили с майка за едно стихотворение, но мен „ме изби на песен“, като видях онези червени одежди … не пея, направо крещя …
– Има ли деца тукаааааа …? – тръгва нарочно в другата посока дядото с червения халат!
Не, не натам, сигурно не ме чува, тръгва си! Пропусна ме! О не …
Спирам пеенето и започвам силно да викам:
– Имаааа …! – чува ли, не чува ли …
– Има, има, имааааа, има бе имааааааа … ! хеле, чу … тръгна към нас.
И тогава и до сега, наблюдателно детенце трябва да съм бил … гледам аз, гледам накъде върви стареца, но хвърлям по едно око и на „обкръжението“. Леля, хванала майка под ръка, гледат ме отдолу под терасата и се заливат от смях, ама голям смях ти казвам, превиват се от смях! Баба и дядо … ей, затова аз тях толкова много ги обичам, седят си до тях, радват ми се, но със сигурност са си казвали: „Защо го измъчват сега тъй детето?“ Татко … и той „умерено“, свако пък – изобщо го няма … 
– Не се смейте, ами викайте и Вие, че аз прегракнах …! – не, не викат, само се смеят …
– Има, има, имааааа, има бе, имааааааа … ! Червените ботушки … !- редувам аз пеене и викане, то ще да е било едно пеене – майка и леля – смях …
Сега, като премислям … не ми беше много лесно, но и свако не е бил за завиждане. Първо, почти нищо не е виждал от многото памук за имитация на коса, брада и мустаци и второ: сигурно по тази причина се подхлъзна и падна! Прожекторът излетя от ръката му, потъна в снега и там продължи тревожно да свети … Аз, ясно различих, как при самото падане, зад високо издигнатите над главата му крака, през червената мантия прозираха … обикновени мъжки панталони … ей, тогава трябва да се е родила част от моята човешка мнителност … и досега не вярвам на неща обвити в красиви мантии. Свако сигурно е бил силно респектиран от „моето представяне“, защото само и единствено повтаряше:
– Има ли деца тукаааааа …? – продължи дори, когато дойде непосредствено до мен! Или нарочно го е правил … знам ли?
Сега вече по-спокоен, аз прецених, че мога да си изпея песента, но от високо взетия тон „има, имааааа“, я изпях почти крещейки! Освен това, свако беше забравил да изгаси прожектора и постоянно ми светеше в очите! Не бях на себе си, гледах само да се представя добре, като внимавах да не объркам текста!
Нов акцент в картината: забелязах, че чувалът на дядо Коледа, досущ прилича на бабините калъфките от възглавниците, но това сега не беше важно …
…
Поднесоха на дядо Коледа един стол да седне. Той бръкна в чувала и ми подаде подаръка – казах вече, тогава подаръкът беше само един! Кутия, увита в цветна хартия!
– Охоооооо, много хубав подарък! – ляля, високо да чуят всички …
– Ами, хайде, разпечатвай го! Яяяяяя, да видим дали ще ти хареса?
Разпечатвам подаръка и … откривам … лекарски комплект … със спринцовка, шишенца за лекарства (празни, аз да си ги пълня не знам с какво) и слушалка!
Изобщо не ми хареса! Кого ще прислушвам с тези слушалки, дори когато реших пред всички да си ги поставя, от силното вълнение си наврях по-дълбоко единия накрайник в ухото, че чак ме заболя! А отпред имаше един пластмасов детайл, такъв, част от „медицинската слушалка“, реших да „преслушам първо себе си“ и той се откачи и падна …
– Харесва ли ти подаръка детенце? – извива глас свако.
– Амииии … 
Е, сега кажете ми как да кажа „да“, като подаръка не ми харесва? 
– Да, харесва ми! Само, че аз … тука падна едно парченце от слушалката … искам да попитам …
– Ще го намерим, ще го намерим … аз, за друго … ? Не ти е това момченце, целия подарък за Коледа, ама другия е много голям и не съм го взел, то сега в този сняг не можеш и да си го караш …
– Каквоооооо … колело!
Точно това, щях да го питам, честно! Виждам се и сега, всичко си представям точно, щях да го попитам, бях твърдо решен, още го чувствам … колело исках, много го исках!
Заставам мирно пред дядо Коледа и високо питам:
– Кога ще го пратиш? – всички се спогледаха …
…
В този момент за пръв път през Живота си успях „да разбера възрастните?“. Нещо повече – моментът беше породен от един директен и конкретен въпрос, но тогава не съм можел все още „да видя всичко“. По късно, когато пораснах, усвоих тази техника добре и тя присъства във всички мои картини до сега – да бъдеш открит и директен, да си казваш прямо, каквото мислиш и искаш, защото само така може да бъдеш в „мир със себе си“! И да знаеш все пак, кога „ще си получиш колелото“ … т.е. „своето“! Нали? 
Забравих аз лекарския комплект, обаче … стана светло в моята картина, веднага вземах ярко зелено и пред всички нарисувах на виртуалното платно моето ново колело … то дойде след няколко дни и наистина беше ярко зелено …
Карах го в коридора и в цялата къща. Непрекъснато разтварях вратите на всички стаи, за да мога спокойно да се насладя на движението! Голяма радост беше, първата вечер дори исках да спя с него! Татко щеше да ме бие! Най-накрая ми позволиха само да го сложа до леглото … аз си съблякох ежедневните детски дрешки и ги окачих на рамката. Държах с едната ръка дръжката на кормилото, след това „назначих едното си око за будно“ и си го глееееедах, докато … тихичко съм заспал!
… после пораснах … семейство, дом, кола … стотици, стотици материални и не материални неща нарисувах!
…
Така вече имам много творби … галерията пука по шевовете от картини, цветни емоции и случки, даже започнах и да пиша за тях! Човек непрекъснато научава нови и нови техники, например: „как да вгражда чувства в багрите на картините, с които да заразява и увлича посетителите в картинната му галерия, защото чувствата са летливи енергии и с тях се рисува лесно, само да го умееш … И други техники усвоих, не мога сега да говоря за тях, защото те трябва самостоятелно да се открият, постепенно „когато им дойде времето“, когато всеки един от нас е в състояние да ги разбере и изцяло да им се отдаде. Всъщност, аз все още се уча, както повечето от нас!
… 
За тези, търпеливите, които стигнаха до края, защото те заслужават, имам едно чудесно пожелание:
Рисувайте бавно, не се взимайте много на сериозно!
Пожелавам Ви да нарисувате своите красиви картини, като запазите детето в себе си!
Дали ще успеете ли? Ще познаете по това, когато Животът Ви попита:
– Има ли деца тукаааааа …? – душата Ви трябва да отговори по-бързо от вече дремещия във Вас сериозен управител на галерията:
– Има, има, имааааааа … !

Автор: Йордан Стоянов
Снимка: Instagram

Абонамент за месечен бюлетин
	Бюлетинът е напълно безплатен! Попълнете Вашето име и E-Mail и ще започнете да получавате текущите броеве. Винаги можете да го прекратите с еднократен клик на мишката! Име: E-Мail: