Детето не обича плодове, затова решавам да го съблазня с една ябълка, кой знае, може пък и да успея … ще опитам, това ще бъде за днес моята „мини мисия“!
Не обичам да губя! Ще успея, сигурен съм! Нали всичко е „за добро“!
– Ради, ела при мен, ще ти подаря нещо!
– Искаш ли да си играем? – детето вижда ябълката и бързо сменя темата.
Тарикати са те, сегашните деца са тарикати още от малки!
Бързо премислям „Какво ли мога аз да си играя с теб, дете малко?“ Първо: загубил съм тренинг, защото от десетилетия не съм го правил и второ, аз бившия кадрови военнослужещ се чувствам несигурен с деца, защото още „така си гледам“, че всички деца ме възприемат, като „страшен чичко“, въпреки големите ми старания „да изглеждам забавен и добър“!
– Може би, ако изядеш тази ябълка!- прилагам аз една стара техника, като бързо премислям, каква ще е играта, че да е в полза на мисията ми.
– Жмичка!- отговяря бързо тя – казах Ви, тарикати са, тя върви с един ход напред.
Децата обичат истината и феърплея, затова решавам да бъда честен (но и малко коварен):
– Нямаш шансове мила, аз в тази къща съм израснал! За мен тук няма скришни места, винаги ще те откривам и в крайна сметка хем ще загубиш, хем ще трябва да ядеш насила ябълка!
Поставих голямата клопка „не можеш да се справиш с това“ и коварно зачаках. Така си беше в детството ми: „не може да скочиш от тук, не можеш да прескочиш това, не можеш да изядеш онова (гадно нещо), не може да издържиш XXX време „под вода“, … на което винаги имаше следствие: „Кой, аз ли не мога?“ …
Точно сега е време за „поредната доза коварство“ …
– Виж, бих могъл да се съглася, но само ако играя с вързани очи! Така ще бъде честно (ти да видиш)! Само няма да мърдаш, ако мръднеш или те открия – изяждаш ябълката! Ако ти ме биеш, няма как „аз ще трябва да я изям“! Какво решаваш?
Тя се замисли …
Такааа, успешно подведох тази душичка малка – всъщност, тя няма полезен ход: трябва да се съгласи да играе по моите правила, а със сигурност няма да се справи! Знам къщата, „както петте си пръста“ – там съм израснал, включително и по-късно тихичко съм се прибирал в малките часове без да светвам никакви лампи, за да не усетят родителите ми на другия ден лъжата: „Ааааа, към 22, 22:30 – не по късно!“. Ако пък провокирана от мои реплики тя мръдне – то това ще се чуе: я някоя дъска на пода ще изскърца, а някои чаши „ще се чуят“ в шкафа – успях, както винаги – Ради ще трябва да изяде ябълката! Да видим все пак!
Слагам си превръзка над очите, Ради проверява „дали виждам“ и после се крие.
Знам му аз детската душичка, влезнала е в спалнята, застанала е в далечния ъгъл до телевизора, клекнала е там ниско и ме гледа с усмихнатите си очички!
– Тръгвам! Няма да мърдаш!- тя не разбира, ясно е кой ще победи, но трябва да се направи шоуто, всъщност: „да се изяде една ябълка“ – залогът е голям!
Тръгвам бавно напред … то не било много лесно! Първо се спънах в прага и щях да се пребия, после настъпах един краен домат в полиетиленова торбичка – купени зеленчуци и поставени непосредствено до входа. Трудна се оказа тази игра, така уж всичко познато, но пред очите – пълен мрак! Продължавам да вървя „на сляпо“, „сега в ляво е хола, после спалнята“ …
– Я сега да видя тук ли си ти, дяволче малко! – внасям циркаджийски похвати в поведението си, преигравам яко – чакам само да чуя звук и веднага съм на ход: „- Мърдаш! Не е честно!“
Но уви, нищо такова не се случва!
Протягам ръка да се подпра на касата на вратата, но не „случвам“ опора, залитам и падам. По чудо не се случват лоши неща – я да се нараня или да счупя нещо, то не съм вече много млад, пък и не съм много лек!
Не искам да се примиря със загубата и не махам превръзката!
Наскачат ме едни мисли …
В собствената си къща, аз не мога стаята успешно да прекося, как ли се чувстват невзрящите хора на улицата?
Ами тези, които не могат да се движат?
А тези, които …
Боже, Боже … сещам се какво е казал един от героите в края на разказа „По жицата“!
Колко пъти сме си казвали „Мамка му и Живот!“, ама за глупости!
… 3 …. 2 … 1 … 0 – отварям очи!
A сега, да Ви видя къде сте!
Скрили ли сте се добре от Живота или го живеете?
Можете ли да виждате, можете ли да ходите, защото Живота е хубав, ама ние „умеем ли да го живеем“?
Излезте да ви видя, „пу за мене, този петък“ – трябва да направя нещо хубаво днес!
Вие …
– Я да видя този Живот! – махам превръзката.
Радост (чула само „я да видя“) скача отгоре ми … става една олелия, привличаме вниманието на другите. Чувам стъпки от другата стая и познат критичен глас:
– Дане, Радост е малко дете, разбирам! Ама ти … на кого е тази ябълка, може ли да я изям?
Радост тихо ми шепти в ухото:
– Късметлии сме! И двамата няма да ядем ябълка!
Ох, то милото …
Важното е „как се чувстваш“!
Ами да, късметлии сме!
Кой е като нас?
Автор: Йордан Стоянов
Снимка: Instagram
Бюлетинът е напълно безплатен! Попълнете Вашето име и E-Mail и ще започнете да получавате текущите броеве. Винаги можете да го прекратите с еднократен клик на мишката! |
Добави коментар