Категории

Текущо за днес (утре) ...

: 05.12.18, Йордан Стоянов, 716 преглеждания

Балканджии колят прасе

  

Една весела история!Какво няма да Ви разкажат ...

Една весела история!

Ще Ви разкажа една история от първо лице, защото главния герой в нея (мой голям приятел) е вече високо, високо в обществената и социална йерархия, … но остана естествен и верен към нашето приятелство! Изключително отговорен и коректен е и в работата си, ако имаше повече такива хора в управлението на страната, нашата държава би изглеждала по различен начин! Всички имена в разказа са подменени, но случката е истинска, както и героите в нея!

Бях на двадесет и пет, току що се бях оженил. Радостта и щастието струяха от нас! Всичко в брака ми беше обещаващо перспективно и това бяха най-щастливите ми години! Бяхме млади и хубави! Когато се разхождахме, хората се обръщаха след нас, побутваха се един други, а който имаше очи за красивото ни се радваше! Родителите на жена ми, тихи и работливи хора, ме приеха като техен син и те много ни се радваха. Често им гостувахме в Свищов, по-точно в едно красиво село, съвсем близо до Свищов.

Беше малко преди Коледа, когато тъстът ми се обади по телефона:
– Илийчо, поканвам те да заколим двете прасета! Искам да вземеш няколко твои приятели и да направим един хубав празник на село. Баба ти каза, че иска млади и весели хора у нас. С нетърпение Ви чакаме! Знаеш, пенсионери, всеки ден ни е удобен, само ни се обади, да се подготвим!
– Добре дядо, ще свършим всичко! Не се притеснявай!
  Подбрах си аз една компания и с три коли отпътувахме от Балкана за крайдунавското село. Когато разбра състава на групата, жена ми изказа „някои съображения“ …
– Спокойно, няма да се изложим мила, ще видиш!

Домакините се бяха подготвили, дворът подреден, цялата къща свети от чистота, мирише на вкусно, хората весели – така искаше баба: „весело да е у дома“! Трябва да Ви кажа, че за всичко това заслугата е нейна – голяма домакиня е тя: за къщата ясно, но дворът, дворът на моите хора – баба е била родена за дизайнер: „всичко под конец“ – малки израснали марулки, чесън, лук – Вие виждали ли сте строени войници за парад, целина, магданоз … отделните лехи, повдигнати и очертани, пътеки, изтривалки, кът за работни дрехи и смяна на обувки. Сигурно онзи стандарт ISO за организация на бизнес практики е заимстван от нейния опит. Дворът прилича на народна шевица – симетрия и красота, и сега ми е пред очите. Да кажа и нещо друго – баба вече е стара, но всичко си е по същия начин! Дядо се включва активно в нейните идеи, но организатор и вдъхновител на тази красота винаги е била баба!

– Заповядайте, влезте, влезте с обувките, не се събувайте! Да се почерпим първо, има време, ще свършим всичко! Каква дружина само ми водиш ти Илийчо! Балканджии!
– Не, не чичо Стефане, благодаря! Нека да свършим работата, разбира се, че ще се почерпим! Илия ни е черпил той от твоята ракия – ще извадиш сега от нея на място, ама после! После!
Как му се отрониха тия думи от устата на Тихомир, просто не зная! Той, като чуе ракия … жена ми ме погледна, не може да повярва, това Тихомир ли е? Ама, почти нормално, нали „имаше инструктаж“!
– Сега дядо Стефане, ние как „ще оправяме прасетата“ – по „нашенски“ или „по свищовски“?
– Както каже Илийчо дядовото, едното по нашенски, другото, както го правите по Вашия край!- смее се дядо.

Голяма радост ще да е стар Човек да ожени единствената си щерка и да случи на зет! Да му влезе „радост в къщата“ и „да се прибави“ към берекета на трудолюбивия Човек таз радост. Радост и надежди Човешки за щастливи и спокойни старини!
Иначе баба командва дядо, като ефрейтор, но сега само принася подноси с напитки и току пита:
– Стефане, какво да донеса? Трябва ли нещо на децата? Има, има, сега, сега, идвам!
Дядо пък от своя страна, усетил се в новата си роля, само командва:
– Веске, стига се мая, дай да почерпим момчетата!

Заклахме първото прасе, оправихме го „по свищовски“ – аз, като главен касапин научих нови неща. Дядо, казах скромен Човек, казва ни тихо кое как да правим, а ние изпълняваме.
Както се очакваше, потръгна работата! Весело си беше, наистина!
Жените си говорят на топло в къщата и си шетат, ние „по мъжки“ навън, действаме!
Само, на един два пъти жена ми недоверчиво ни нагледа, но срещна ироничната ми усмивка и бързо се прибра пак на топло „при мама“! Имаше да й съобщи нещо радостно!
Излиза баба с поднос и радостно вика:
– Хайде, наздраве! Разбрах аз, разбрах Илийчооооо! Хубава мас има прасето, ще трябва!
Кой какво разбрал, не стана ясно на всички, но всеки благославя и отпива, пак благославя и отпива! Моментната ни картинка вече не ще да е била същата, но можеш ли да обясниш на пил Човек, че визията на групата е вече малко по различна, но пък си беше както искаше баба – „весело в къщата й“!

Изкарахме и второто прасе! Заклахме го.
– Пускайте го, умря!- викам, всички се изправихме …
Зад нас, прасето колебливо стана на крака! Помислих си: „Горкото!“, „Не стига, че умира, ами и смъртта му доведох калпаво, ще се мъчи горкото!“. Ама то се набра и хукна. Откъде му се вземаха тез сили, обиколи целия двор – това зелени салатки, лук, чесън – нали се сещате – на салата, всичко на салата! Баба беше посяла едни ранни репички под найлон с кора за яйца, да израснат подредени, с еднакви размери, красиво – да, ама не! На салата! Не спира онова прасе, бяга из целия двор …
Излиза баба от къщата и преди да си отвори устата, дядо протяга ръка и я спира:
-Чакай булка, сигурно тъй е редно! Умира животното, да си побяга малко за последно, да се прости с двора! Момчетата си знаят работата, виж нищо не правят! Умира горкото!
„Умира горкото!“ – Де да умираше, ама не! Овърша всичко … спря се по едно време срещу нас и ни гледа. „Хайде, падай, падай ти казвам и умирай!“ Ама не пада, седи и ни гледа! На молитва дори го ударих, но имало още да страдам, много даже!
Нищичко не правим, само гледаме и не вярваме на това, което се случва! Навсякъде кал и кръв! От градината нищо не остана цяло! Много кръв, откъде се взе толкова?
Като заклахме първото прасе, баба викаше: „Чакай Илийчо, тук малко да почистя, да не се разнася кръвта из двора! Да е чистичко и на Вас да Ви е удобно, аз така обичам!“. „Да, добре!“, но сега положението „Никак не беше добре!“.
В двора, сякаш се е водило кръвопролитно сражение …
Тихомир тихичко ми вика:
– Илия, ти закла ли го това прасе?
Мълча, какво да му отговоря, не вижда ли, какво е положението? Да си бях у дома, щях да го питам: „Тихомире, ти как го върза бе?“ Ама си мълча, тук си мълча! Идеше ми да потъна в Земята от срам! Тръгнах бавно към прасето, него пък „какво исках да го направя“, то беше виновно за резила ми, но нали душа лесно не се дава!
– Не се ядосвай булка за посевите! В съседния двор сме си засеяли достатъчно!
Онази гад – прасето, сякаш го чу! С пълна сила се бухна в оградата, мина под една оградна тел и бързо, бързо „овърша“ и съседния двор. Докато заобиколим, прасето набра нова сила, промуши се пак под телта, върна се обратно и се насочи към стопанските постройки. Вече не знам горкото виждаше ли нещо пред себе си, … но агонизирайки се блъсна в една стара външна тоалетна. Събори вратата, стъпи на една прогнила дъска и падна в трапа!
Там издъхна …
Пуснах ножа, вече не ми трябваше нож!
Приближих се и погледнах надолу – кръв и лайна! Мамка му!
Няма да Ви разказвам подробно, как го вадихме, после го къпахме, какво чудо беше!
Смених си даже дрехите, целия бях в …

Нямах сили да обясня на баба и дядо, че ние по нашия край не си колим така прасетата. Какво са си помислили хората тогава, мога само да предполагам. Дано да не съм ги разочаровал чак толкова много!
Язък за хубавата работа и големите надежди Човешки!

Навън беше много студено. Аз студ не чувствах, но следващите думи поне малко стоплиха душата ми:
– Вескe ма, дай по едно вино да се сгреем! Съвсем измръзнахме!
– Стефане, туй лудо прасе пак … наздраве Илийчооооо!
– Наздраве бабо, ние имаме още малко работа! После!-продължавам да работя приведен и даже не поглеждам нагоре към нея.
Свърши се!
Всичко си отиде по местата, седнахме на масата.
Не мога да ги позная моите хора, пълна смяна на ролите: ние касапите, виновни мълчим … жените румени, смеят ли се смеят. Жена ми казва: ние тук с мама двете … Вие, като не пиете …
„Веселото“ от двора се беше прехвърлило вътре – точно, както искаше баба: да е „весело в къщата“!
Така е в Живота, каквото си пожелаеш, случва се!
– Хубава я свършихме днес! – каза баба, но не знам, какво точно имаше предвид.
– Илийчо, ама и Вие зетко си имате едни ритуали … при Вас обаче е друго, Балкан, има място!
– Не, не дядо, това беше непредвидено, беля направихме! Бабо, ще извиняваш!
– Стефане, ти защо не разказа на момчето бе? Притеснило се е! Голяма работа! То на нашата градина все така й върви!
– Какво, какво за градината?
– Миналата година аз и моите касапи Илийчо … и ние изтървахме прасето и градината пак беше същата! Тази година, баба ти вика: Искам нови, млади хора у нас! Твоите приятели са стари, като теб, не стават вече за нищо, други искам! Млади! Да е весело в къщата – Вашите приказки всичките ги знам!  С две думи зетко, ние също се изложихме доста, но поне после не сме го къпали!

На вратата се позвъни … влезнаха няколко възрастни мъже – на дядо приятелите, беше ги поканил всичките на гости. Според него, „без тях не може“! Животът им е минал заедно, помагали са си във всичко.
– Какво сте правили бе хора? Дворът на какво прилича? – смеят се.

Е точно тук на мен ми дойде силата. Станах и твърдо заявих:
– Момент, момент! Питам аз дядо: „Как да ги оправяме дядо прасетата?“ – пък той ми вика: По „свищовски“ дядовото, да се разходят, както си му е редът за последно, с двора да се простят!
– Ха, ха … значи са ти разказали вече!
– А Вие по Вашия край, как правите касаплъка?
– Аааааа и ние тъй, аз една година … вика Тихомир и спря … а бе, „важно е да весело в къщата“!

Да е весело в къщата!

Правиш, каквото правиш през целия си Живот … започваш нещо, надяваш се, успяваш или не, започваш пак отначало, но все това си пожелаваш: „Да е весело в къщата!“. Защо точно това ли – защото, когато около теб е весело, в дома ти има здраве, а в душата ти цари усещането, че се справяш добре с  Живота … и ти става така, „някак си хубаво“!
Нали така?

Посвещавам този разказ на моя тъст и моята тъща – изключително добри и трудолюбиви хора. Когато пишех, често се сещах за тях. Те по много неща приличат на Стефан и Веска, но най-вече по стремежа им „да весело в техния дом“!

Кой не иска това?
Дай Боже, всекиму!
Амин!

Нищо в Живота не е така, както изглежда на пръв поглед! Всяко нещо има поне две страни и много, много гледни точки. Така е и с касъплъка … колебах се дълго дали да напиша и това, което другите няма да Ви разкажат

Какво няма да Ви разкажат …

Дълго мислех върху заглавието! Другата възможност беше „Месото не расте във витрини“. Тя е другата гледна точка на това, което ще прочетете. Открийте Вашата, имате право на избор докъде да стигнете …

   В съответствие със съвременни изисквания (и представи) за толерантност Ви предупреждаваме, че следват текстове описващи сцена на насилие над животни!

  
Всичко обаче свършва! Можеш да си отдъхнеш!
Не е вярно!
Тогава ляга тежестта на сторения грях в душата ти и усещаш, как нещо малко умира в теб!
След всеки сторен грях умираш по малко и се чувстваш все повече и повече изморен!

Връщам се години назад. Там на Балкана! Порасне ли момчето, възрастните започват да се шегуват, предлагат му „той да заколи прасето“. Не си мъж, ако „не ти стиска“, така е там! Никога не съм се замислял над това и никога не съм се страхувал да го направя!
Първото прасе, което заклах умря буквално за пет секунди!
Измих ножа и го подадох на баща си.
– Прибери си го някъде …
Задържах ножа. Той тежи само двеста грама, но чак след години разбираш всъщност, каква тежест поемаш! И досега не мога да реша за себе си дори, коя сила и как тя определя кой да държи този нож? Това не е личен избор, вярвайте ми!

Тогава бях много млад. Летях!
Не съм се замислял дори колко души съм вземал … години, години наред!

Тъстът ми беше поканил мой съименник за главен касапин. Не го познавах лично. Разговорихме се за ножове, изобщо за всичко около събитието. Пита ме:
– Ти разбираш ли му?
– Да, разбира се!
– Ама на всичко?
– На всичко.
– Ти заколи прасето, моля те!
– Ама …
– Стар съм вече Данчо, ще разбереш някога …

Всичко започва рано сутринта, около седем. Събират се всички, закусват, обикновено гореща супа и ракия … Главния касапин, предния ден, наточва старателно всичките си ножове, особено този, с който ще коли прасето. Специално внимание отделя на върха на ножа! Знаете ли как се проверява дали е добре заточен? – прекарва се косо през нокътя на палеца на лявата ръка – „ако засича“, добър е!
Този нож е бил на дядо му, после на баща му, един ден, той ще го предаде на сина си.

Чакаш останалите касапи да съборят прасето на Земята. Коленичиш откъм гърба зад главата, с лявата ръка хващаш животното за ухото и го придърпваш към себе си …

Ясно разбираш, че ще извършиш голям грях, но не мислиш над това.
Нямаш време! Можеш да кажеш само „Боже прости ми!“ и не можеш да спреш! 
Бързо, само с един поглед намираш едно характерно място и го посочваш с острието на ножа. Само след миг вече нищо няма да е същото и за момент спираш …
Тогава е тихо! Дори прасето е спряло да квичи!
Не знам защо, но е тихо! Не знам и защо спираш, някаква сила ли подарява последен дъх на животното или ти събираш кураж да продължиш, но спираш, само за миг спираш! После …
После рязко забиваш ножа в гърлото. Виждаш как острието непоправимо потъва в животното, докато не усетиш допира на китката си в тялото му. Минава само миг време на измамна нормалност … първоначално ръбът на раната е бял, после виждаш кръвта … 
Прасето инстинктивно свива напред главата си сякаш за да възпре проникващото хладно острие. Усещаш живата червена топлина по ръката си. Животното сподавено изквичава и почти веднага от широко отворената му уста бликва алена кръв. Някакъв хищнически инстинкт те кара да мобилизираш цялото си тяло и да стиснеш по-здраво ножа. Виждаш широко отворените му зеници и прочиташ ужаса в очите му. Следва силен гърч на тялото, не знам защо, но продължаваш да го гледаш в очите … прошка ли търсиш там или показваш някакво цинично човешко превъзходство. Не знам! Стискаш още по-здраво хлъзгавата дръжка на ножа и правиш няколко резки свивания в китката. Представяш си как острия му връх реже тъканите, искаш бързо да прережеш гърлото му и артериите, които кръвоснабдяват мозъка. Нов мощен гърч, прасето изправя леко глава, иска да стане и да избяга, но чуваш, как главата му пльосва в образувалата се локва от кръв. Виждаш отпред, как тя контрастира на белия сняг и човешката природа подсъзнателно и цинично позиционира тялото назад, да не би случайно да се изцапаш. Чуваш редуващите се сподавени хрипове, прасето се дави в собствената си кръв изпълнила гърлото и белите му дробове. Следват нови, вече почти инстинктивни движения на крайниците, прасето започва бавно да умира. Все още го гледаш в очите, виждаш как бавно изстиват … това е най-трудното, да гледаш бавно изстиващи за Живота очи!
Прасетата не могат да виждат нагоре, така са проектирани от Създателя, но по ирония на съдбата, когато умират за последно виждат късче синьо небе.
Задържате още малко издъхващото тяло и после всички стават.
Следват само няколко неволни мускулни спазми …

Тогава ляга тежестта на сторения грях в душата ти и усещаш, как нещо малко умира в теб!
Година, след година, след всеки сторен грях умираш по малко и се чувстваш все повече и повече изморен!

Идва жена ми с греяна ракия и(или) вино. Нещо, като ритуал е!? Предлага на всички, предлага и на мен. Знае, че ще откажа да пия, но нарочно идва и до мен!
– Добре ли си?
– Да, добре съм! Добре съм! – повтарям аз.
Само тя ме познава истински, знае че не съм добре!
И за друго идва: да се увери, че не съм наранен! Не са единични случаите на пострадали хора, когато се колят животни. Полива ми с топла вода за да се измия. Вижда, че кръвта по ръцете и дрехите ми е от закланото прасе!
Топлата вода е приятна на ръцете, но не може да измие петното кръв в душата ми!
Винаги, когато си измивам ножа се сещам за момента, когато баща ми го подари! Той вече не е между живите, но и сега чувам думите му: „Прибери си го някъде!“.
Кога ли и аз ще произнеса тези думи!

Жена ми се прибира в къщи!
Аз оставам със смутената си душа!
Никой не разбира това!
Има много работа, всеки си има роля, бавно започваме всички да работим!

– Ти заколи прасето, моля те!
– Ама …
– Стар съм вече Данчо, ще разбереш някога …

Избрах много кървав сюжет за да изкажа, това което мисля. Възможно е и да не бъда разбран съвсем правилно! Всеки гледа, но различно виждаме … Алеите на Живота не са чисти и ароматизирани, като тези в търговските вериги. По такива пътеки вървим! На всеки са отредени различни! Понякога не е ясна посоката, понякога дори е много трудно!

Там, следвайки своята пътека …
Трябва много да знаеш, за да решаваш правилно!
Трябва да отстояваш решенията си с чувства и проява на доброта, защото те са признака и мерилото на твоята сила!
За да се научиш да различаваш важното от маловажното, трябва да си страдал …
Можеш да водиш вярно, само ако истински разбираш горното и ако си отговорен!
… и за всичко изобщо, трябва „да ти стиска“ или като минимум трябва да обичаш и отстояваш истината, за да живееш според нея!

Всеки трябва да си носи кръста!
Защо ли?
Защото „месото не расте във витрините на търговските вериги“!
Това изморява, но … такъв е Животът!

Не искам да завършвам така, все пак идва Коледа!
Не гледайте повече в душата ми, погледнете ме в очите!
Там ще видите други неща!

На масата има всичко, Благодаря, дал Господ досега!
Благодаря Ви, че бяхме и днес заедно!
Има ли всеки чаша?
Наздраве! Хора!

Автор: Йордан Стоянов
Снимки: Instagram

10.12.2018 гр. Велико Търново
 

Абонамент за месечен бюлетин
   Бюлетинът е напълно безплатен!
Попълнете Вашето име и E-Mail и ще започнете да получавате текущите броеве. Винаги можете да го прекратите с еднократен клик на мишката!

Добави коментар

Можете да използвате these HTML tags

<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  

  

  

Не забравяйте да коментирате прочетеното или да го споделите!

20 случайни публикации