Категории

Текущо за днес (утре) ...

: 08.02.16, Йордан Стоянов, 833 преглеждания

По избор (разказ)

Правото на избор е нещо свещено в Живота на човек, но винаги става
въпрос за правилното разгадаване на песента на щурците …

Той тръгна в ранния следобяд, трафикът на излизане от София беше слаб и усля бързо да напусне големия град. Пред очите му се откриваха нови и нови светове вече твърде различни от неговия. Второкласните пътища смениха магистралата, а те от своя страна наследиха тесен и осеян с дупки междуселски път. През прозореца нахлуха забравени селски миризми, редуваха се събарящи се стари къщи с единични новобогаташки дворци, претендиращи за частни оазиси на лукса и новобогаташки евтин комфорт.
Тук, там имаше малки стада животни оставили част от себе си на местата където са пресекли шосето, съпровождани от мързеливи кучета и дрипави, победени от живота пастири. С две думи – района вегетатираше, като безнадеждно болен организъм, за който дори и Господ беше забравил.
Навигационната система периодично го приканваше да обърне в обратна посока, но той стриктно спазваше цитираната в писмото последователност от имена на села, през които трябваше да премине. Извади си поредната цигара, но реши да отложи пушенето за после – на една поляна беше забелязъл селски събор. Нещо го привлече към събралата се тълпа и той реши да спре и да разгледа. Миризма на кебабчета и сладъл захарен памук изпълни дробовете му. Видя евтина реплика на часовника на жена си, който й беше купил, когато се роди голямата му дъщеря – как ли щеше тя да реагира сега, ако й подари такъв подарък? Навсякъде цигани и сергии със всевъзможни спомени. Спря се на едно стрелбище и реши да опита късмета си. Едно чернооко момче го гледаше втренчено:
– Искаш ли да опиташ?
– Да бате!

choise 

Момчето пое неумело тежката пушка. Последва изтрел и разочарование от резултата. Той извади една банкнота и я подаде на човека от стрелбището, смигайки съзаклятнически.
– Помогни му!
Продължи пътуването си, а в главата му нахлуваха мисли и спомени. Вече беше започнало да се стъмнява, когато видя табелата – село Костел. Кой пък беше измислил това грозно име и кой дявол беше довел тук неговия приятел от детството Маринчо. Влезе в кръчмата, „Къде ме доведе Боже!” – мръсотия, цигани и дим на евтин тютюн, а силната музика се опитваше да заглуши споровете.
Живота спря! Десетки погледи се отправиха към новодошлия – изненадващо се срещнаха два свята …
– Данииии! Добре дошъл! – дочу познат глас и видя разперените ръце на Маринчо. Чалгата отново изпълни пространството, хората си заговориха помежду си – „нов човек някакъв – на Маринчо познат, хайде наздраве!”. Някои забелязаха, че трябва да си поръчат ново питие, а животът си продължи със същата глъчка, неприятен мирис и евтин вкус.
– Здравей Дани, знаех, че ще дойдеш, защо не ме предупреди?
– Нарочно, нали така ми писа – „Ако не съм в кръчмата, съм у дома!”, виж колко лесно те намерих!
– Сядай приятелю, какво ще пиеш?
– Не знам, чакай да те огледам, кажи как живееш, не сме се виждали толкова много години!
Дани огледа бавно своя приятел – коя сила определя срещите и разделите в Живота, тя ли също определя кой, къде и как да живее? Как живеят другите хора? Доволни ли са те от своя Живот?
Сами на себе си мислите му започнаха свой монолог – един далечен разказ за едно отминало време „… онова стрелбище – имаше подобно на това в градчето, в което израстнах. С какви очи го гледах тогава – беше лъскаво и примамливо, имаше толкова интересни неща там. Не зная дали нашите бащи са искали да пият от онези изложени, като специални награди бутилки, предизвикателно облечената собственичка или нещо друго, но там се спираха и големи мъже. Брат ми много искаше да спечели едни плакати – развам се, че не успя, защото щеше да ги закачи в детската стая, а на мен те не ми харесваха – сигурен съм, че на мама също нямаше да харесат. Тя не разрешаваше и без друго да се лепи нищо по стените. Желан свят обаче си беше това стрелбище – факт! И досега не зная какво най-много ме привличаше там, но едно беше сигурно – исках да спечеля нещо голямо – да имам възможност да избирам от всичко! Ах, как го исках! Те се бяха погрижили хората – имаше специална награда – „По избор!”. Залогът беше два лева и трябваше с един изтрел да се обърнат три кофички – тежки метални пресечени конуси. Ох, омагьосани бяха тези кофички – никога не падаха, както трябва и печалбата „По избор!” не идваше. Присъствал съм дори на спорове с жената от стрелбището и е имало случаи, когато тя дълго се прицелваше и тия кофички бяха събаряни. Ей, така за показно! Два лева си бяха сериозна сума, няма да Ви кажа колко пъти съм се опитвал, защото може да си помислите нещо лошо за мен. Сега само ще кажа, че тогава бях много упорит, което трябва да Ви подсети за изхарчените от мен пари. Един път дори тайно бях вземал от къщи семейни спестявания и след много неуспешни опити смутено заведох моите приятели отсреща да ги почерпя. Тържеството в сладкарницата внесе облекчение в душата ми! Дори и сега не мога да отговоря какво исках да отнеса от онова стрелбище, но онази награда „По избор!” още ме преследва … по тази причина не стрелях, а отстъпих на онова мургаво момче – току виж бях улучил – виж ти проблем! Какъв проблем – вече можех да купя и да закача на джипа цялото стрелбище, да го докарам тук при Маринчо и да се настреляме тази вечер двамата! Аз щях да раздавам наградите!“.
Такава жестока е съдбата – всеки получава, каквото е пожелал … когато вече се е научил да живее без него!
– Хей Дани, какво се замисли? Тук ли си бре човек?
– Какво ще пиеш Маринчо, нищо че си домакин аз ще черпя!
– Аз вече не пия Дани, нищо … откакто дойде онзи инфаркт! Нищо, само едно кафе сутрин! Вечер пия чай, говоря си тук с хората!
– Няма сега да говорим за болести Маринчо! Разкажи ми за себе си, толкова време не сме се виждали! Как живееш?
– Аз Дани, винаги съм бил до теб, но не съм ти се обаждал …
– !?
– Преди години, започнах работа в една строителна фирма, работих много – по 12-14 часа на ден! Много ме търсеха и уважаваха хората, държах си на думата, раздавах се по строежите, вечер работих на частно! Един ден дойде една покана от друга фирма – парите бяха повече, а и работата ми се стори интересна, приех. И пак същото, работа и пак работа … Тогава бяха най-силните ми години! Издигнах се в йерархията, ръководех строителна бригада! Къде ли не работехме – хотели, търговски вериги, бензиностанции … в полето и в Балкана, във вятър и студ, къде ли не … Какво ли не прави човек със себе си за тези пусти пари! На привършването на перлата на Боровец, щеше да идва директорът на холдинга и работехме денонощно на смени. Шефовете бяха откачили, сроковете бяха по бързи от усилията ни. От колата на директора слезе една позната фигура, а като се обърна – видях лицето и тогава те познах! За тебе Дани, тук се говореше, като за Господ! Където ти се появяваше заплатите се удвояваха, хората бяха полудели за пари, строежите растяха, като гъби. Нова техника, качествено нови материали, тировете не спираха с доставките, само трудно пристигаха по тесния тогава път! Работеше се денонощно! Разпитах за тебе шефовете си – много печен мъж, много културен и образован, специално подбира хората си, няма за него невъзможни неща. Наистина Дани – за тези мъже ти беше Господ, а аз ръководител на бригада … така и не ти се обадих, но през последните 25 години, съм те виждал всяка седмица, понякога по-често, знаеш когато предстоят откривания на големи обекти …
– Къде си работил, в коя бригада?
– Караиванов! И него разпитвах те тебе, той много те обича, не знам откъде се познавате! Този човек, каза, с каквото се заеме, успява! Не знам, как го прави! Каквото и да му кажем или предложим, вече има няколко хода напред и идва с новите указания! Знае как да обещае и как да даде, голям човек е!
– Разказвай Маринчо, дай първо да поръчаме, чакай – имам нещо специално за теб!
Дани отиде до колата и отвори багажника. Взема една бутилка от любимото си вино, но преди да затвори багажника, понеже добре се познаваше, върна бутилката в кашона и взема целия кашон. Влезе отново в кръчмата и постави кашончето на празния стол до тях.
– Все същия си си Дани! Помниш ли веднъж как ни заведе на сладкарница с парите на Вашите. Не те ли беше страх да не те бие баща ти? Стана си весело тогава!
Дани отново остана насаме със себе си – не, не беше го страх от шамари – той знаеше какво ще се случи – до шамари изобщо нямаше да се стигне. „-Защо взема парите? – щеше да го попита баща му. Той щеше да разкаже за почерпката в сладкарницата и всичко щеше да има друго тълкуване … така, значи детско парти, социално изхарчени пари, … няма зла умисъл и злоупотреба, детинска неосъзната постъпка! Да, кражбата си е кражба, но при създалата се ситуация тя може вече да се нарече другояче! Умник си беше Дани още от малък … В основата на неговия процъфтяващ бизнес също беше една крупна кражба, за която той беше готов да влезе в затвора, но знаеше, че това няма как да се случи. Дани усещаше накъде плющат знамената във този пусти Живот, още от тогава имаше зад гърба си армия от силни адвокати и корумпирани общинари, депутати и политици от най-високите нива на властта. Всичко това, което правеше в момента беше един голям проект, чийто макет беше създал още тогава – в детската сладкарница! Колкото до приятелите – Дани много ги обичаше, а „пастите си бяха пасти“ – и за него и за тях! Когато даваше, неговите намерения бяха истински – това може би караше хората да го обичат!
– Ииии казвам ти Дани, работех знаеш къде и как! Обектите се редуваха, годините минаваха … Напрежението беше голямо, вечер го надвивахме с алкохол … дозите растяха, една сутрин се събудих в болницата. Не помня, кога са ме докарали и какво се е случило. Слава на Господ, че успях да се възстановя напълно, сега съм добре! Продължавам да работя, но вече не толкова интензивно! Чувствам се щастлив тук! Хората са добри! Построих си нова къща, не исках да живея в бащината – там всичко ме свързва с майка и татко, накъдето и да погледна все те са ми пред очите. Грижих се за тях до последно, но починаха и двамата, нямам грехове към тях! Само едничка болка имам – минаха годинките и останах сам! Затова често идвам тук, в кръчмата – при хората– да се наприказвам! Прибирам се рано и сядам за малко на верандата, има невероятни звезди и щурци!
– А ти Дани, разкажи ми нещо за себе си извън работата!

Времето беше умряло в спомените на двамата стари приятели. То бяха случки и спомени! Много близки преди, много далечни сега двамата откриха, че всъщност са еднакви! Обходиха целия регион – присетиха се къде крадоха дини и летни круши, правеха прашки, ловиха гълъби, къпеха се в реката и ловяха риба! Нищо и никой не беше пропуснат, спомниха си всичко от онова време. Заедно ходеха на училище, после пораснаха и Живота им даде право на избор …
– Защо ми написа това писмо Маринчо?
– Сигурен бях, че ще дойдеш – теб парите и властта не са те променили – това разказаха хората, това видях и аз! Хвана ме яд на самия мене си, че се скрих от един добър приятел от детските си години. Дани, ние носим в себе си невероятната дарба да отхвърляме ценните хора от Живота си. Много внимаваме да опазим някой скъп сервиз, а си позволяваме да разбиваме сърца! Не признаваме „колко силно обичаме” човека до нас и не разбираме колко далече бихме стигнали заедно! Не винаги нещата са поправими, а това е жалко! Първоначално си помислих, че си високо, високо над нас – обикновените хора, после разбрах истината! Голяма работа си ти Дани! Малко е неуютно в тази кръчма, да идем у нас!
– Остави това Маринчо, разкажи ми още нещо за себе си!
– Добър приятел си ти Дани, как ме изненада, хайде все пак да ти покажа своя дом!
….
Дани се събуди във вилата си на Арбанаси. Стана, излезе на терасата и си запали една цигара. От миналата вечер си спомняше, че се обади на шофьора си да дойде да прибере него и колата. Спомни си също и суматохата около пристигането на директора на холдинга във вилата и това, че благодари на всички и че желае само да си поспи и не се нуждае от нищо друго. Сутринта беше свежа и чиста, във вилата беше тихо, той беше сам.
Целият му Живот мина, като на сън – някаква невидима ръка се грижеше за него – той дори не разбра, как се случи това. Само искаше и искаше, не се замисляше за дозите – всичко в Живота му идваше, като по поръчка – и материалното и духовното! През цялото време беше движен единствено от собствения си мъжки егозъм и хранене на собственото си его. Не искаше нищо за себе си, а всъщност искаше най-доброто – сам избра колата, която караше – такива имаше само 2 или 3 коли в България – най-добрата навигационна система, най-новите екстри, най-добрата зашита за сигурност и контрол на движението. Той избираше от стрелбището на Живота „По избор!” – най-добрите архитекти проектираха вилите му и дома, в който живееше. Всичко това му беше недостатъчно и той стреляше и стреляше, разполагаше с много пари да раздава на тези около него, знаеше как да ги зарадва и как да ги направи значими, щастливи и мотивирани за работа и … всичко се повтаряше отначало! Освобождаваше се от всичко материално, нищо не беше юридически негова собственост, но разполагаше със всички ресурси и ползи. Всички правеха, това което му беше угодно, защото той знаеше как да им се отблагодари. Негов беше Светът, но за него не беше достатъчно нищо и всяко нещо, до което не се докоснеха неговите ръце не беше достатъчно красиво и изпипано за да го покаже на „белия Свят”. Само понякога, в единични случаи някои реплики на близки хора го отклоняваха от собственото опиянение на безпогрешност и греховна човешка гордост.
Спомни си как се запозна с зет си- настоящия съпруг на голямата му дъщеря – хареса това момче още от първата му среща – в него той видя онази достатъчност и порядъчност да му се довери. Осигури му блестяща кариера на професионалист – Гошо не го разочарова нито веднъж – консултираше се за всичко с него, предлагаше смели решения, много работеше и всъщност на практика, Гошо сам управляваше Холдинга. Дани знаеше, че можеше да не се появи с месеци в офиса, но стария навик на герой го събуждаше сутрин и отиваше да нагледа и проконтролира всичко – вътрешно в себе си усещаше, че вече е стар и трябва да се оттегли, но се намираха хора, които обличаха за пореден път с печелившо съдържание безумните му идеи. Колко щеше да продължи това? Спомни си думите на Маринчо:
– Изморен съм Дани, искам вече да си почивам! Всичко постигнах, доволен съм!
Въпреки, че беше много рано наля си чаша вино – беше купил достатъчно и за себе си! Тревожна мисъл премина през главата му – дали не го дебне и него коварна болест, като Маринчо – тя ли трябваше да го споходи за да спре да пуши и пие. Как да спре, нали цял Живот не изневери на почерка си – това, което носеше в душата си и винаги беше причината да прояви своята слабост – неговия баща не беше влизал в кръчма за разлика от дядо му, на който всички казваха, че прилича. Съдбата отлично си познаваше героите, знаеше техните възможности и ги водеше в техния избор. Въпреки големите разстояния, изморителното вникване във всички проблеми и настоящи спешни задачи винаги минаваше през Сухиндол да купи няколко кашона с вино. Не го спираха стрялкащите болки в сърдечната област, а когато шофираше нещо редовно го подпираше в ребрата в дясно – да „конят няма да умре на слама” – определно, но не беше ли вече време да спре?
– Маринчо – ти щастлив човек ли си? – беше го попитал снощи.
– Да Дани, що за въпрос, винаги съм имал право на избор и винаги съм постъпвал, както съм намерил за добре! Няма да намериш човек, който да таи към мен злоба или да реши, че за нещо съм виновен!
„-Правото на избор е свещенно право в Живота на Човек!” – заключи Дани, „-Вградения от Създателя код в душата на всеки го води по пътя му, а и тук говорим за неща, от които хем разбираме, хем нищо не разбираме, а можем някакси само да почувстваме!”.
– Правото на избор! – повтори си той, отпивайки глътка вино.
Дани проведе няколко телефонни разговора. За последен остави този с Гошо:
– Да татко, къде си? Не си идвал в офиса три дни! Добре ли си?
-Да, Гошо, никога не съм бил по-добре, искам да обсъдя някои промени в холдинга, мисля че е време … убеден съм, че ще се справиш!
– За какво става въпрос? – това Дани не го чу, беше отместил слушалката от ухото си, а и нещата, за които искаше да говорят със зет си не бяха за обсъждане по телефона.
Всъщност последния разговор не беше този с Гошо … за холдинга беше спокоен, съдбата беше вече решила вместо него, дори почувства облекчение. Последния разговор беше си обещал да е с Жана – съпругата му, там беше неговия голям провал!
„… минаха годинките и останах сам!” – спомни си думите на Маринчо. Дани беше отдавна сам – съпругата му Жана, беше добър човек, много красива и добродетелна! Спомни си колко лъчезарна и любвеобилна беше тя в началото на брака им … сега нещата не бяха същите. Жана потреби колосални ресурси за да запази женствеността си, перфектното си тяло, но нещо от нея, с което тя го впечатляваше и амбицираше завинаги я напусна. Да, видимо си беше същата, но когато се срещаха вечер в къщи „очите не търсеха очи” и това го натъжаваше много. Често излизаше с приятелки и отклоняваше поканите му. Виновен за това беше само той – това го знаеха и двамата, но тя никога не му го каза. Жана реши, че той има нужда от жена – майка на неговите деца и от съпруга – неизменна част от публичните му прояви, с което беше убита нейната емоционална душевност. Породата му на хищник не познаваше нужните капани за изтънчената женска душа – така и не се научи добре да лъже, защото това пък това беше чуждо на неговата природа. В отношенията им се появи празнота, за която нямаше начин да бъде запълнена. За него Жана беше една рана, която обезсмисляше всичко постигнато до сега. Тъгата у него често надделяваще, близки приятели от офиса понякога го питаха „Шефе, защо си тъжен?” А имаше и още нещо … Дали не подари на голямата си дъщеря съдбата на майка й – съпруга на влюбен в себе си герой, обичащ повече холдинга и постоянно преследващ успеха, хранейки собственото си его. Да, голямата му дъщеря приличаше на Жана, храната от която се нуждаеше душата й беше песента на славеите и красотата на зората.
Стана му пак много тъжно, не можа да разбере за кого – за нея, за Жана или за самия него – досега не беше претърпявал неуспехи, но тук нещата вървяха зле …
Малката му дъщеря пък беше боец, не виждаше в бизнес елита съперник, който беше готов да излезне срещу нея – пращаше я винаги там, където нещата се нуждаеха от оправяне и тя беше безпогрешна! Случайно разбра, че в офиса й викаха „отровата” въпреки, че беше вежлива и винаги усмихната. Често виждаше в нея себе си, но на моменти тя го плашеше – нямаше в рода си толкова агресивни и ревниви в работата хора – беше безпощадна и крайно жестока към проявилите нелоялност и изменчиво отношение бизнес партньори. Беше вече на възраст, а нямаше сериозен приятел – тя самата си беше самодостатъчна – знаеше как да се самонагради – беше обиколила Света, а нейните екстри, ИТ джаджи, движима и недвижима собственост надхвърляха многократно представите му за нормалност. Все пак тук нещата бяха други – въпреки стряскащите факти отдалеч личеше, колко много го обича и какъв авторитет бе той в нейните очи. Многократно беше провокирал у нея желанието да го измести от бизнеса и оглави сама цялата власт и семейна собственост, но неизменно резултатът беше винаги един и същ – желание за колективно управление и споделена отговорност. Понякога си мислеше, че тя е родната сестра на Гошо, а не истинската й сестра. Да, със ходинга всичко беше наред – оставяше го във сигурни ръце!
Нямаше сили да се обади на Жана, не знаеше какво да й каже, повтори си полугласно още веднъж думите на Маринчо:
„-Минаха годинките и останах сам!” – да минаха годинките, сам избягах за да остана сам! Премина му мисълта дали е възможно да жертва всичко и отново да види лъчезарния поглед на жена си … дали може така, винаги имаше няколко хода в аванс в Живота, но сега беше изоставащ в емоционалната надпревара за сърцето на собствената си жена. „-Не, не става така в живота!” – помисли си той – никога няма пълно щастие, едва ли можеше да спечели тази битка за втори път …
Вилата на Дани беше голяма и красива, дворът беше равен и потънал в зеленина. Беше се погрижил да купи и съседните парцели – никой не го безпокоеше, странно дори и птички нямаше … Зад високите дувари се чувстваше най-добре, сам, можеше да се отпусне и да мисли. Пари, пари, пари – това беше всичко от което се нуждаеха хората, но явно не всички – колко късно се сети за това! Спомни си за родителите си – нямаше ги вече и двамата на този Свят … една буца заседна в гърлото му, беше толкова отдавна. Не можеше даже да си спомни добре лицата им, не знаеше дори как да си ги представи – като по-млади или вече като възрастни. Беше запазил в себе си само усещането за топлината и надеждата, с която го гледаха и винаги, когато се сещаше за тях го беше много срам. Какво щеше да каже и на тях ако можеше да ги види? Тишината, която тук винаги го пленяваше сега почувства, като празнота. Как успя да излъже целия Свят, че е добър? А може би наистина е добър! В крайна сметка, аз кого обичам, мога ли изобщо аз да обичам? Маринчо, Маринчо … какво е в твоята душа, приятелю, ти имаш ли нужда от помощ, а и хилядите, като теб във холдинга – те същите, като нас ли са? Не можеше вече да излъже себе си, че всичко е наред … На кого например бих могъл аз, като Маринчо да напиша писмо? … и тази нощ нямаше щурци и славеи, тук във вилата ми има ли изобщо щурци или и тях прогоних далеч от себе си?
Дани, седна и си дръпна от поредната цигара, Слънчето погледна критично чашата му … какво ли правеше онова циганче от стрелбището? Дали собственика, правилно беше разбрал желанието на Дани да му обясни как се стреля и да му инсценира спечелването на „По избор!”.
Искрено обаче се надяваше това да не се бе случило ….

04.09.2015
гр. Велико Търново

Добави коментар

Можете да използвате these HTML tags

<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  

  

  

Не забравяйте да коментирате прочетеното или да го споделите!

20 случайни публикации