Да се прецакаш от добрина

          Вървя си аз по една алея, на едно специално място и виждам оръдие, старо оръдие от времето на ВСВ. Излязло вече от употреба, става само за военния музей или за някой селски мегдан – сигурно и Вие сте се чудили на подобни практики! Отиваш на военния почивен дом в Рибарица, предчувстваш удоволствието от панорамната гледка, „да, ама не“, излизаш на терасата и хоп – боен самолет, да се чуди човек, как са го домъкнали до тук …

          Оглеждам аз старото оръдие, мъча се да си обясня, кое за какво служи и като, каква ще да е била тази артилерийска служба, чак ми се иска да го разпитам за неговата история. То, нали е „оръдие в мирно време“, само си мълчи, сякъш го е страх да не издаде някоя военна тайна. Сядам да си почина на онази част, която възпира оръдието от отката през време на стрелба – викали му артилеристите „станини“ и „рилни лопати“. На мен ми приличат на неприлично разтворени крака, но това тук не прави впечатление на никого – в тази жега, дори птиците са се изпокрили някъде.
          Забелязвам едно не много високо дърво, прораснало точно в дупката, където оръдието се прикачва на влекача за да бъде транспортирано. Стана ми жал за дръвчето! Долетяло отнякъде семенце в пукнатината на асфалта, покълнало с надежда за „добър живот“ и може би година, две добре поживяло, но не случило на място! Не е квалитетен вид, но много красиво и симетрично, къде ли горкото намира влага в тази асфалтирана пустош, но „млада душа“, жадна за светлина … За съжаление, без бъдеще или поне докато някой отнесе и това оръдие пред някоя селска община, военен паметник или площад.
          И решавам аз, да се намеся в Божиите работи и да освободя дървото от това „военно ограничение“. Опитвам се да вдигна „единия крак“ на оръдието – бре, тежи това нещо!
         – Йордане! – казвам си аз – не се излагай, това хора са го вдигали, стегни се в кръста!
          Вдигнах го и го преместих, че внимавах и да не затрия дръвчето! Тогава внезапно дойде болката – не мога да се изправя, дъх даже не мога да си поема! Седя си така прегърбен, обсебен от страданието си – дървото и оръдието „ме гледат и си мълчат“, а аз само стена от болката … не, не може да бъде, тук няма и кой да ми помогне! Как да е изправих се бавно и криво-ляво се прибрах!
          Разказвам на един артилерист и го питам: „Как сте ги вдигали тези неща, бе човек?“
        – А бе, глупако, това се прави от целия екипаж, на „малки стъпки“, има си начина!
        С болка ми било писано да разбера, как баба Илийца („Една българка“ от Иван Вазов) е изтръгнала кола за да премине с лодката на отсрещния бряг – общото беше само едно – доброто ни намерение! От болното й внуче, човек станало, пък аз от здрав човек … ама едни ги измислям понякога!
        Че така, да се прецакаш, че чак да те заболи от добрина!

        Автор: Йордан Стоянов

Абонамент за месечен бюлетин
	Бюлетинът е напълно безплатен! Попълнете Вашето име и E-Mail и ще започнете да получавате текущите броеве. Винаги можете да го прекратите с еднократен клик на мишката! Име: E-Мail: