Селска Вселена (разказ)

Отивам на село, поредна среща с природата и един по- различен Свят. Селска къща с двор – има от всичко там – и градина със зеленчуци, лози, овощни дървета и стопанска постройка с животни. Видимо всичко си е както го оставих последния път, усещам атмосферата на ежедневна цикличност и осезаемо селско безвремие.

Не е нужно да звъня, отварям вратата и влизам в този Свят …

Посрещат ме стопаните, вече знаят за предстоящата ни среща. Ще попитате: „Как, защо?”. Отговора е извън човешките възможности – имаме две кучета – едното се казва Вълчо, защото прилича на вълк, другото Бил, но му викаме Били, защото Бил е бългаско куче и Били според нас по му подхожда. Пътят минава по особен начин – ехото носи шума от влизащите в селото превозни средства – десет минути преди да спра пред къщата кучетата вече знаят, че си идвам! Професионалисти са, работят в сферата на охраната и сигурността! Как да се изразя – „добри охранители са”, разбират си от работата, с две думи „Вярвам им!”. Имат различни характери и предпочитания, но са добър екип – всеки има свои задължения и разделени зони за отговорност. Ето например Били отговаря за случайно преминаващи котки, защото това за него е „заплаха за сигурността на дома“! Дори домашния котарак Том има проблеми с него. Били също никак не обича и кокошките, но съм сигурен, че не може да обясни защо. Ако го погледнеш, ще разбереш какво мисли – „гледаш го куче, а те гледа като Човек” – Аха, аха – да ти проговори, сигурен съм, че би казал: „Кокошки, какво да искаш от тях?”. Решихме да го кръстим Бил, защото има нещо американско в него, но това е предмет на друг разказ. Засега само ще кажа, че е много красив и прилича на американски рейнджър на пост пред Белия дом – стегнат и представителен, като високоплатен охранител! Вълчо е по-голям от него, вече е дори стар, има благ характер, той играе ролята на „доброто ченге”. Неговия професионален усет и интуиция го прави незаменим при превантивното разкриване на всяко престъпление. Има навик да работи „под прикритие” и когато вечер го пускаме, изобщо не знаем къде е ходил цяла нощ! Неоторизирано напуска дома, а на сутринта откриваме негови следи в градината, тази на съседите и дори чак на входната врата, от другата страна на охранявания обект! Той е делегирал по маловажните задължения на по-младия си колега и ние много му се радваме, когато изпълнява ролята на негов ментор! Всъщност ние сме му дали пълна свобода на действие да изпълнява „както прецени” своите задължения. Както се казва „заплащане според положения труд и постигнатите резултати”.

Аз отивам дори малко по-далеч и смятам, че именно затова, той умишлено позволява на кокошките да се хранят от храната му … и се прави на заспал, а той всъщност така работи! А те, както им се надсмива Били „Кокошки, сър!” не искат и да знаят за него – за тях баба ми казваше с усмивка: ”Кон и кокошка наядане нямат, моето момче!” – по цял ден се щурат, че и дори яйцата им стават все по-малки и по-малки – казват, че се нуждаят от „качествена храна” и хранителни добавки. Идва ми да кажа за тях „Какво ти разбира свиня от кладенчова вода“, но сега ще замълча- те са наследниците на едни красиви, чисто бели, големи пилета, като „морски зайчета пред буря“, да им се радваш само! Броя им стигаше до сто, представяте ли каква гледка бяха, когато излизаха на онази зелена морава? Важно е да отбележа, че няма маловажни задачи, когато стане въпрос за сигурност и отбрана – елате да видите, какво прави Били, когато забележи някоя кокошка в градината. Той понякога е и наш коректив- чудиш се чудиш, „защо лае това куче” и изведнъж забелязваш, че си забравил вратата на градината отворена, което вече според него е „отворена заплаха”. Всички са на бюджетна издръжка – засега „семейната държавна формация” се справя много добре – дори Вълчо и Били имат премиални – на всеки празник, освен стандартната порция храна получават кокали, тлъстите части от месото, с което се хранят стопаните и имат много „други професионални привилегии”. В петък, събота и неделя, когато аз съм там, менюто им е по-различно- затова толкова ми се радват, когато ме видят! Пазят, пазят ама най-добре разузнават, когато някой вземе една бяла кофичка, с която им се сервира храната – тогава нямат удържане – все едно получават SMS със съдържание „постъпили са ХХХ лева по Вашата сметка” – в тях грешка няма, те в крайна сметка си го заслужават!

Разходих се по двора, но сега само ме изгледаха лениво, като дори не сметнаха за нужно да предупредят, че овцете се прибират от паша …

Какво да кажа за тях – тъжна работа, вървят бавно и уморено, някъде в Балкана е валял дъжд, те – мокри и миризливи. Сякъш са ходили на работа и са толкова уморени, че нямат чак сили да отговорят на зовящите гладни гърла на децата си. Зарадвах им се когато видях, че изтръскват от вълнените си палта насъбралата се вода. Не знаете ли – когато времето ще се подобрява – овцете изтръскват кожусите си, когато ще се вдъжди – седят си така мокри! Всъщност до кожата им никога не достига вода – така дядо Господ ги е създал и май само тази добрина им е дарил! Живота им на практика не е весел, отвсякъде дебнат опасности, често в двора се разиграват трагедии, в които участват членове от тяхната фамилия. В погледа им се чете умора, безразличие и апатия, „с една дума – овчедушие” – нормално, как един ден ще кажеш за всяка една от тях: „умря, като овца без история” – всъщност наистина, защо никой и никога не отчита тяхната душевност. А те си живеят също по свои правила – ето например, цял ден вървели, не са имали време „даже вода да пият” и са толкова жадни, че бързат да се напият с вода от един казан. Не се блъскат, не хитруват – чакат си реда – една по една – дори леко понабързват, защото сякъш забелязват, че от единия край казанът леко тече и току виж, за последните не достигнала водата. И те са на бюджет – за всяка овца по килограм смески, примесена с кюспе – целия този микс, объркан със свежи плодове – даде тази година Господ – ябълки много, продавах, подарявах, а колко сокове изпиха децата, чак вече им се мръщят. Сега обаче овцете проявиха малко от своята природа – казват хората „блъскат се като овце” – така е като дойде време за „делба на хляба”, има дори стихотворение за това:

Хлябът – туй е страшно нещо в нашите очи,
той от нас извайва вещо несравними хитреци!
Всеки лъже, маже и краде
свойто късче да опази, всеки ден да го яде …

Какво са написали хората за себе си, че едни овце ли да съдим, къде са те спрямо нас …

Най-добре се чувства домашния ни котарак – манастирска стока – важен и с авторитет, личи му още на пръв поглед – рижав, охранен и ленив. По принцип трябва да лови мишки, но на никого не се отчита и реално не знаем истинската полза от него. Виж едно нещо прави чудесно – да ти се петлае из краката и да мърка – като попско четене е това мъркане, успокоява душата. А бе не случайно казах в началото – манастирски котарак, не се съобразява с никого и свише са му дадени правата и всички „привилегии от системата” – така е, като не може без него … Том е стар ерген, не сметна за нужно да се задоми, защото си беше егоист, а и „санът му не го позволява” – сякъш беше дал обет за безбрачие. Имаше няколко случайни връзки с котки от квартала, но Били ги разгони всичките. Том не му се сърди, защото сам си се чувстваше най-добре. А може би той сам си причини това – принципно котките са самотници, те имат своя територия, която искат да си остане завинаги тяхна. Те стават нервни, когато някой влиза в техния Свят без те да го желаят и обратното – пускат с желание там всички, които обичат. Сигурен съм, че ми предстоят изпитания, когато Том започне да облизва нослето си – сякъш прочиства сетивата си за да идентифицира по- точно опасността. Обича ме много, нищо че когато започне да се увива около краката ми често го отмествам с крак – тогава той отива на някое от любимите си места и се прави, че не го интересувам. Иначе вечер квартала беше негов, само той и Вълчо знаеха какви ги върши по чуждите къщи, но гледаха да не си преплитат дирите, защото и Вълчо си имаше някои свои тайни. И двамата изчакват да заспим и излизат навън – прибират се чак в шест сутринта. И на двамата „вратът им е дебел, защото сами си вършат работата”. Том си живее спокойно и самовлюбено, дори понякога дава мнения, които не са му искани – вземах една кофа да напоя коня – жега беше, той реши първо той да пие от кофата, че го чаках да свърши, пък после ме погледна като да съм вземал нещо негово. Така се получава, като разглезиш някоя професионална гилдия, „пуснеш го на сантиметър, търси го на метър”.

Конят ли – той е друга работа, силно и красиво животно е той! Обикновен, впрегатен кон – по цял ден, обаче сам си пасе на ливадата. Има само един проблем – къде да намери хладина в жегата и как да се брани от мухите. Когато се приближаваш към него с кофата с хладна вода, ей като се впусне това могъщо тяло срещу тебе – тръпки те побиват, Земята се тресе – чак се повръщаш назад! На пет метра от мястото, където му поставя кофата, спира и с важна крачка авторитетно, като голям началник приемащ военен парад спира и жадно изпива всичката вода. Дори да не му се пие толкова много, той изпива цялото количество, защото знае, че останата вода буквално ще му я излея на главата, защото без нужда съм я носил, а той не обича така! Веднъж даже искаше да ме ухапе, в което не съм много сигурен, защото понякога така обича „да си играе”. Навици, нищо повече от навици, всеки си ги има, само „да му не пречат на работата”. Вече никой не оре и сее с него – то бяха времена на усилен труд, сега отговаря само за леки превозни дейности, които изпълнява с неохота. Забравих да кажа, че се казва Боян – знае името си и се обръща, когато му извикаш. Когато слезнах от колата му извиках: „Как си Бояне?” – и той се обърна към мен. Беше на любимото си място – под една лятна ябълка – хем хладно, хем като падне някоя ябълка става вече негова. Когато го пуснеш през вратата първо малко лудува, за да покаже, че още е във форма и после отива под ябълката да си чеше гърба на дебелия й ствол. Не излиза на пътното платно, познава добре Закона, че няма право безстопанствено да ходи там самичък. Сега го раздава „заслужил млад пенсионер” – получава си „пенсията от бюджета” и мъдро съзерцава несъвършения Свят. За него също има планирани ресурси, разбирай ти читателю, фуражни смески, а също така и свежи плодове – като има, има – той по природа не е много претенциозен! Чувства се добре – има си дом, наследен от един друг кон – Гошо, нищо не му липсва, дори би споделил част от храната си с кокошките, които жадно гледат през оградата колко са щедри към него, когато го хранят. Кокоша мисъл нали?- могат ли с кокошия си мозък те да преценят, каква голяма хранителна нужда има един впрегатен кон. Той, Боян само с котарака Том не се погажда, защото един ден Том го беше силно уплашил и за това той не намери в себе си сили си да му прости. Едвам го укротихме тогава, те хората и за това са измислили приказка „луд, като кон”. Не се обичат те двамата, „нищо не разделят, ама на”- това е защото са със силни характери – както казва народът: „Да не те намразва кон – няма прошка!”. Аз и за отмъстителни котки съм чувал, но леността на Том е чак пословична – не знам как му стигат силите да си сменя местата където лежи на припек. Не знам и да не говоря неща, които не съм видял и в които не съм много сигурен, но той скоро май не е улавял жива мишка. Донесе веднъж една умряла къртица в устата си да „видим, че и той работи в тази къща”. Като го видяхме дружно се изсмяхме на постановката му, но той не разбра защо се смеем. Сериозната му вглъбена визия трябваше да ни покаже „на какво е способен, когато се заеме с нещо”- още помня свирепия му поглед и ядосаното му лице- израз на пренебрежителното му отношение към всички гризачи. Том също избягва коня, даже изобщо не иска „да се вижда” с него. Когато го впрягат в каруцата Том все си намира работа другаде, а ако се наложи лежешком прибягва бързо в страни – „можеш ли да му вярваш – животно все пак е, да вземе да те ритне, да се чудиш после … а бе, знаеш ли какво му е на акъла!”.

Котаракът ме изчака пред къщата да се прибера, мина неуважително пред мен през отворената врата и си легна на любимото си място. Всички животни си бяха „по местата” и се правеха на заети с „важните си дела“. Само котаракът Том има неизменната, изключителна и генетична привилегия, като нас мъжете, когато се приберем у дома, авторитетно да си легнем на дивана срещу телевизора и нищо да не правим!

Описах я цялата селска картинка! Само да кажа още нещо кратко- един ден тук имаше и прасета и крави и пуйки и онези красиви бели пилета, сега от тях остана само споменът – „няма незаменими хора” – явно е така и за животните!

Напоих коня, седнах „на цигара за Добре дошъл” и преценявам от къде да я започна, когато на врата се звъни. Напразни усилия си даде гостенина ми, няма нужда от звънец – кучетата вече беснеят и искат „да скъсат синджира”! Котката стана бързо, скри се някъде и изчака да види какво ще се случи. Циганин, познах го – Алито– дошъл да си купи ракия! Том се върна при нас с вдигната опашка – така прави, когато харесва някого. Алито наистина е добър човек, пасе овцете на селото – навежда се и погалва котарака, казва му нещо, което аз не разбирам. Изправи се, подава торбичка с гъби и се усмихва. Напълвам шишето до капачката – на това той му вика „примоция – пидисе грама, от тебе” и ми подава парите, които аз отклонявам, като повдигам леко торбичката с гъби. Гледам как поглежда към градината – откъсвам му три големи домата, взимам от масата под стряхата две глави лук и лекичко ги пускам в торбата му.

Виждам го как ме поглежда и ми става приятно, така трябва „да си говорят хората”, очите казват всичко, точно както при животните. Тук, на село има особена регулация и някаква обща хармония, всеки сам се сеща и знае докъде да се простира и как да живее с другите.

На моя гостенин май, май му се ходеше до тоалетна, но при реакцията на кучетата реши да свърши това другаде … те пък си „заработиха хляба” – нали Ви казах – професионалисти са!

Изпратих Алито и погледнах към празното корито на овцете – един врабец беше решил да похапне и той от тяхната трапеза – малко, но за неговата наплашена душица си беше „Дар Божи!”

Алито вече се беше отдалечил от дома, видях го как отпи една глътка от ракията и прибра шишето в торбата. Върнах се в нашия Свят, при нас хората!

Ние възприемаме всичко това, като „селско безвремие“, като нещо, което не е толкова важно, а то е … цяла Вселена- скрито за нас хората движение на техни инстинкти, усещания, предполагам дори и чувства! Всъщност това е техния Свят, техните строги правила и ред, нищо че са съвсем различни. Едно Микро общество … като нашето!

Дааааа, и ние хората … живеем като животни, но дали живеем като Тях?

Автор: Йордан Стоянов

^** Петел и кокошка – Банчо Банов, публикувано със съкращения (пълния текст)

Абонамент за месечен бюлетин
	Бюлетинът е напълно безплатен! Попълнете Вашето име и E-Mail и ще започнете да получавате текущите броеве. Винаги можете да го прекратите с еднократен клик на мишката! Име: E-Мail: