Категории

Текущо за днес (утре) ...

: 07.01.17, Йордан Стоянов, 805 преглеждания

Няма повече

Седем години! Седем години, откакто съм застанала между два свята и нито единият ме пуска да си тръгна, нито другият ме иска да се върна. Два свята като два бряга, а помежду им хиляда километра. Седем години живея с половин сърце – по една половина за всеки от двата свята.
Докато съм в Атина, все за дома си мисля, за Лясково и за Росинка – детенцето ми. Бубайко й, лека му пръст, искаше да я кръстим Рофинка – на майка му, ама аз не дадох. Лошо е това име, на болест е. И майка ти е лоша – казах му и той склони. Само дето не можа да й се порадва… И тъй карах-плаках година и две, и три. Работа няма. Дойде един в Девин – откри цех за дрехи. Казаха, че голям бизнес имал, всичко за Германия се изнасяло. Два месеца блъскахме ангария от темно до темно, един лев не ни плати. Вдигна си парцалите, изниза се като черво и никой не го чу, нито пък видя. Да не беше майка ми, от глад да сме се затрили. И пак няма работа. Тогава се вдигнах и аз по Гърция. Седем години вече чуждите хора гледам… Каквото изкарам, все дома пращам – да има за Росинка. А съм й чужда. Майка ми й е по майка от мене.
Върна се вкъщи, а другата половина от сърцето ми тупа, ще се пръсне – дали ще си намеря пак работа, добра ли ще е?… Докато се зарадвам на детето, и хайде пак на път. А лятото в Атина е лепкаво и тежко, не е като тук. Градът голям, цяла България събрал на едно място. Като се качиш на Вълчия хълм, очите да те заболят от бяло. Тук всичките им къщи са бели заради слънцето. И сам-там мъжделее по някоя китка дръвчета. Не е като Лясково. Като Лясково няма никъде.
 Тази година обаче намерих работа на Китнос. То е малко островче, но пък е хубавко. По-зелено е от Атина и плажовете му малки, но са повече пясък, няма камънак. Една баба гледам в селото. Василики се казва – като Василка, но не съвсем. И селото е малко. Само името му е дълго – Агио Димитрио. Като Димитър, но не съвсем…
Баба Василики е сама. Деца, внуци – всички са в Атина, а нея я оставили тук. Тя не иска в столицата, тук й е добре – няма много хора, няма шумотевица. Една таверна за цяло село и друго нищо.
– Ела, копела, седи тука – казва ми и тупа с костеливата си ръка по дървената пейчица на двора. – Седи да говорим, стига работа.
И си говорим, на български си говорим. Тя е от каракачаните.
– Знаес каракацаните? Цаирли, Цаирли? – и маха с ръка към рехавите хълмчета насреща, по които козите се белеят като преспици. – Ливади знаци. Знаес го? До Сливен е.
– Чаирли… Не го знам – казвам й. – От Родопите съм аз, от Лясково.
– Не знае – клати глава баба Василики. – Само Сливен знае. Малка била, като тръгнали да бегат, не знае…
И разказва на своя съскав български как тръгнали да минават границата при роднините в Гърция. „Баста, майка, сицки…” Защо, питам. Не помни вече, малка била. Но ливадите помни. На Тахир ага били ливадите там и от едно време все каракачани са живели. И пак маха към зелените хълмчета нагоре.
– Хубаво! – примлясва с беззъбата си уста. – Зелено…
Ех, какво знаеш ти за зеленото, бабке! Тръгнеш напролет през гората към Кюрум връх, а боровете над тебе са опънали снаги чак до небето. Стигнеш горе, селото цяло като на длан – едно село със сто къщи и сто моста. Свалиш си гуменките, грабнеш малката торбичка и пускаш в тънките бразди картофчетата. А те са дребнинки и лъскави като топчета. Под краката ти земята лека, лека… Стигнеш високото на нивата, погледнеш напред и погледът ти литва далече, далече. Плъзга се по върховете на боровете – чак до Малък Персенк. А до там е все зелено. Зелено, та полудяло…
Баба Василики ме слуша и клати глава.
– Попей ми, копела! Иска да цува българско.
Запявам, а гласът ми се свил в гърлото. Малък и той като ония картофчета семенца. Само мъката ми голяма. Събрала се в половината ми сърце и капе на тежки капки. Думите се цибрят една по една, и те дълги и горчиви като нея…

Сос ма караш, майчинко,
сос ма момреш,
дой ще време, майчинко,
и за мене, майчинко…

Гласът ми отънява съвсем и се изгубва, а аз спирам да си поема дъх. Баба Василики плаче. Думица не разбира, а плаче за тая България, дето съвсем леко я е парнала по сърцето, пък я белязала за цял живот.
– Пей, копела му, пей – подканя ме наново и сълзите й, дребни като мъниста, се търкалят из набразденото лице, губят се в бръчките като в издълбани корита на отдавна пресъхнали потоци и се срещат отново в изкорубените й шепи. Сякаш не сълзи, а мъката се събира…

Запиши ма, майчинко, на вратана,
на вратана, майчинко, на портана.
Колчеш врата, майчинко, да отвориш
и за мене, майчинко, да споминаш…

Край! Не мога повече в тая чужда страна. Глас не ми стига! Дъх не ми стига! Половин сърце не ми стига!
Само тая година да изкарам, да събера още някоя пара и няма повече!
Няма…

Източник: Интернет, Facebook, aвтор: Ники Комедвенска, ( адрес )

1 comment to Няма повече

  • Люба Лазарова

    Много майчина… бабина… мъка… сълзи и погубени години … събрахме в тази Гърция от нас напуснали деца,родители и близки заради едното оцеляване!

Добави коментар

Можете да използвате these HTML tags

<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  

  

  

Не забравяйте да коментирате прочетеното или да го споделите!

20 случайни публикации