Заветът на Джордж Мелъри

Когато прочетох историята за Джордж Мелъри бях запленен…

Но за да усетите същото чувство, което изпитах аз, слушайки за този мъж, който (може би) е първия човек в историята изкачил Еверест още през 1920 г., трябва да започнем от самото начало…

Непалците наричат връх Еверест Сагарматха – Богинята на небесата. Тибетците му казват Джомолунгма – Богинята майка на света. Само че както и да я наричат, в действителност склоновете й са същинско гробище. Нищо чудно.

Високо над морското равнище, където кислородът е разреден, въздухът е вледеняващ, а мускулите и съзнанието ти са изтощени, смъртта може да ти се стори странно примамлива. Последната част от изкачването е известна като „Зоната на смъртта“. Тук тялото изпада в състояние на некроза.

Съвсем буквално започва да умира.

Изборът дали да се върне, или да продължи се пада на катерача – така половината битка за покоряване на най-високия връх в света се води в прегладнелия му за кислород мозък. Ето защо пътят към върха е осеян с телата на онези, които не са успели. Съвсем близо до върха се намира тялото на Дейвид Шарп. 

През 2005 г. той почти успял. Точно преди върха спрял да си почине. Само че отрицателните температури си казали думата. Тялото му започнало да замръзва, както си седял. Подминали го няколко други катерачи – самите те се движели с усилие, а какво оставало да носят другиго. Въпреки че крайниците на Шарп били вкочанени, той стенел съвсем тихичко. Останалите катерачи го преместили на слънце. Нямало какво друго да се направи. Дейвид Шарп си седи там и до днес. Вледенен труп, изцяло облечен в алпинистка екипировка. С ръце на коленете. Зловещ ориентир за всеки, запътил се към върха. Повечето тела са добре запазени заради студа. Някои не са.

Труповете в по-ниските склонове на Еверест са се разложили и са останали само скелети. Черепите се подават от дрехите с ужасяващи, зейнали усмивки, а по перифериите на празните им очни кухини се е насъбрал сняг. Част от труповете са се мумифицирали вследствие на вятъра и слънцето, изсушили кожата им. Други лежат по очи и се различават единствено по дрехите. Един от тях е наречен „Зелените обувки“. Той е индийски катерач, който загинал през 1996 г.. и вече го разпознават само по обувките.

Над 200 души са изгубили живота си, докато са се опитвали да изкачат Еверест.

Съгласно законодателството на Непал труповете трябва да бъдат свалени и погребани, както си му е редът, но това невинаги е възможно. Може би все пак е подобаващо неуспелите да остават в планината. Един вид отдаване на почит към някогашната им мечта.

През 1999 г., на височина 8268 метра, един такъв труп бил открит на Северния склон. Добре запазената му плът била твърда като камък. От слънцето кожата вече била почти бяла. Лежал по лице, насочен към планината. Ръцете му – все още мускулести – били изпънати над главата. Скованото му от лед тяло не можело да се отдели от земята. Десният му крак бил с две счупени кости. Лакътят бил изкълчен. Няколко ребра били счупени. В черепа имало дупка – вероятно причинена от удар с пикел. Само си представете обилното кървене. А сред дрехите на трупа имало табелка с име. На нея пишело: Дж. Лей Мелъри.

Замръзналото тяло на Джордж Мелъри било революционно откритие. Не само че опитът на Мелъри да достигне върха – почти 30 години преди Едмънд Хилари да стъпи в планината бил истински вдъхновяващ момент в историята на човешките начинания, но и довел до една от най-запленяващите мистерии на Богинята на небесата.

Как започва всичко

Младият Джордж Мелъри произхождал от семейство на духовници. Като малък имал усет към математиката и спечелил стипендия за колежа „Уинчестър“.

Там един преподавател го въвел в алпинизма и заедно пътували до Алпите. През 1905 г. влязъл в университета „Магдален“, Кеймбридж, за да следва история. Несъмнено бил талантлив, интелигентен и забавен младеж. Сприятелил се с хора като Рупърт Брук, Джон Мейнард Кейнс и Литън Стрейчи. А когато завършил, станал преподавател в училище „Чартърхаус“. Един от учениците му бил младият Робърт Грейвс. Спомените на Грейвс за учителя му до голяма степен подсказват що за човек бил Мелъри: „Раздаваше се докрай в „Чартърхаус“. Опитваше се да се държи приятелски с класа си, а това водеше до недоразумения и обиди“. Не само Грейвс говорел за него с възхищение. Литън Стрейчи написал, че той притежавал „мистериозността на Ботичели, прецизността и изяществото на китайска гравюра, младостта и пиперливостта на изключително английско момче“. Поетът алпинист Джефри Уинтроп Йънг му дал прякора „Галахад“ заради сър Томас Малори. автор на „Смъртта на Артур“. Превръщал се в митична фигура още преди да е стъпил в подножието на Еверест. Цялата тази поетичност обаче скривала факта, че Мелъри не страдал от липса на кураж. Интересът му към катеренето се задълбочил и той станал умел алпинист. Алпийските върхове не бива да се приемат с лека ръка. Мелъри покорил много от тях, включително и Монблан, но после избухнала Първата световна война. Щом войната започнала, той поискал да се включи. Директорът- следвайки указа на военния министър лорд Кичънър, който гласял, че училищните преподаватели не бива да напускат постовете си – не му позволил. Така че Мелъри бил принуден да си седи на сигурно в Годалминг, докато приятелите и учениците му отишли да се бият. Той се запознал и се оженил за Рут Търнър, която живеела близо до „Чартърхаус“. Само че блаженството на тези първи месеци брачен живот било помрачено от събитията в Европа. Много приятели и познати на Мелъри загинали в гнусната, жестока мизерия на окопите. През 1916 г. вече не издържал. Опълчил се срещу указа на Кичънър, влязъл в армията и бил изпратен на Западния фронт. Мелъри преживял войната и се върнал да преподава в училището. Любовта му към планините обаче не била изчезнала. Нито пък жаждата му за приключения. Когато през 1921 г. Хималайският комитет финансирал британската разузнавателна експедиция на най-високия връх в света, Мелъри ентусиазирано се включил. Експедицията не успяла да се добере до върха. Ето защо на следващата година той направил повторен опит – този път като част от група, водена от бригаден генерал Чарлз Брус. И макар че и този опит се провалил, Мелъри достигнал рекордна височина от 8364 метра без кислород. Трети пореден опит, направен същата година, също се провалил, но Мелъри вече бил знаменитост. Когато репортер от „Ню Йорк Таймс“ го попитал защо иска да изкачи Еверест, той отговорил с трите най-известни думи в алпинизма. Три думи, които оправдават начинанията на много изследователи и авантюристи.

„Защото го има.“

И, разбира се, имало го е и когато през 1924 г. Джордж Мелъри прави четвъртия си и последен опит. Вече бил на 37 години и осъзнавал, че това може да е последната му възможност. Обещал на съпругата си Рут, че ако се добере до върха, ще остави там нейна снимка. После поел към славата. Но…

Поличбите били добри.

На 7 юни Мелъри казал в писмо, написано от базовия лагер, че „времето е идеално за предстоящото начинание“. Така и трябвало да бъде.

Тогавашните алпинисти не били облечени в съвременните олекотени дрехи или екипировки, които да ги предпазват от природните стихии. Носели нещо средно между туид и памук. Никой съвременен алпинист не би сметнал за подходящи ботушите, използвани около 1924 г. Този път обаче Мелъри поне се съгласил да използва някакъв първообраз на кислородния апарат. Бил тежък, но опитът му подсказвал, че не може да мине без него.

Както през 1922 г., така и през 1924 г. Чарлс Брус водел експедицията. Партньор на Мелъри бил Андрю Ървайн. Един от колегите им, геолог на име Ноел Одел, ги следвал на известно разстояние в качеството си на помощник. 

Не се знае почти нищо за последвалите събития.

Мелъри и Ървайн нямали средство за комуникация с другите членове на експедицията. Със сигурност знаем единствено, че никога не се завърнали. Позовавайки се обаче на собствения си опит на Еверест, мога да ви разкажа за някои от нещата, които са преживели. Високите склонове на Еверест са коварни. Без предупреждение в снега под краката ти могат да се отворят гигантски пукнатини.

Ако кислородът ти свърши в „Зоната на смъртта“, те чакат незабавен делириум, летаргия и накрая смърт. Тежестта на кислородните бутилки, които те поддържат жив, е неизменно бреме. Въпреки всичко ползите от кислорода едва оправдават теглото на бутилката. А през 1924 г. тежестта била много по-голяма. Измръзването е нещо типично там горе – дори и сега в студено време усещам ефекта от пребиваването си на Еверест. Изтръпване, последвано от силна болка, докато кръвта нахлува в уязвимите капиляри.

На такава височина тялото губи и способността да обработва храна. Започва да загива. Да влезеш в „Зоната на смъртта“ е като да активираш бомба с часовников механизъм. Останеш ли твърде дълго, ще умреш, без значение кой си. Времето може да е крайно непредвидимо – дори за съвременната метеорология. През 1924 г. нямало метеорологични прогнози. А ветровете на Еверест могат да бъдат достатъчно силни, за да повалят човек – тогава единственият път е надолу. 

Да си на такава височина, и то при тези условия, е болезнено.

Мускулите ти копнеят за облекчение.

Белите ти дробове не издържат.

Крайниците те болят от невъобразимия студ.

Главата ти пулсира, а устата и гърлото ти се възпаляват от разредения въздух.

Мъчително е. Чувстваш, че си готов на всичко само и само това да свърши.

Все едно самата планина иска да се откажеш. А докато въздухът се разрежда и температурите спадат, тя ти внушава, че вече просто не те е грижа.

Еверест кара смъртта да изглежда като примамлива алтернатива.

Човек не бива да се поддава. Трябва да се бори с цялата си мощ.

Съвременните катерачи са облагодетелствани с привилегии, които Мелъри и Ървайн не са имали. Подходящи обувки и екипировка. Връзка с другите катерачи. По-добри познания относно реакциите на тялото в екстремни условия. Надеждни метеорологични сведения. Възможност да получават съобщения от вкъщи. Всичко това прави опитите на тези пионери още по-изключителни. Представете си Мелъри и Ървайн стиснали зъби, борещи се с планината, докато тя изцежда живота, енергията и волята им да победят. И то съвсем сами. Историята и науката ни казват, че Мелъри и Ървайн, макар и да били съвсем близо, навярно не достигнали върха. Светът щял да почака още 29 години, преди Едмънд Хилари и Тенсинг Норгей да покорят най-високия връх на Земята.

Няма съмнение, че Мелъри и Ървайн загинали на на Еверест. Нито пък има съмнение, че героичният им опит ги превърнал в национални герои в Англия. Но дали историята и науката ни казват цялата истина? Или в разказа за Джордж Мелъри има още нещо?

Мелъри ли е първият човек изкачил Еверест?

Ноел Одел, помощникът, който ги следвал, достигнал до височина 8000 метра на 8 юни. Докато се взирал към върха, за момент облачната покривка се разсеяла. По-късно той записал видяното: „Една дребна черна точица се очерта на малко, заснежено възвишение под скален праг на склона. Черната точица се раздвижи. Появи се втора черна точица, която тръгна нагоре по снега и се присъедини към първата на възвишението…“. По високите склонове на Еверест се отличават три отделни заснежени скали: първият, вторият и третият праг. Мнозина смятат, че Одел описвал пространството между втория и третия праг, което значи, че Мелъри и Ървайн били съвсем близо до върха. Достатъчно близо, за да го достигнат, преди да загинат на слизане? От историята на Едуард Уимпър вече знаем, че планината може да те погуби също толкова охотно на слизане, колкото и на изкачване.

Знаем и че Мелъри притежавал куража да опита. Да даде всичко. Слава или гибел. С намирането на тялото му разбираме и още няколко неща. Било малко преди един часът следобед, когато Одел видял Мелъри и Ървайн да се отправят към върха. Няма съмнение, че по това време на денонощието са носили очила, за да се предпазят от снежна слепота. Очилата на Мелъри обаче не били наместени на трупа му. Нито пък били открити наоколо. Били в джоба му. 

Дали това значи, че се е спускал вечерта, когато очилата не са му били нужни?

Мнозина подкрепят тази теза. Ами обещанието на Мелъри към съпругата му, че ако стигне върха, ще остави там нейна снимка? Това със сигурност би значело, че снимката е била у него, когато е напускал лагера. И трябвало все още да е у него, когато са открили тялото му.

Само че я нямало.

Прекалено наивно ли е да си помислим, че Мелъри действително се е добрал до върха? И там, за съвсем кратко, образът на съпругата му е бил положен на това самотно, пусто и красиво място, преди ветровете да го отвеят или да го затрупа сняг? Преди съпругът й да загине на слизане?

Кой знае. Може пък един ден тялото на Ървайн да бъде открито заедно с камерата, която взели със себе си. А тя или ще разкрие техни снимки от върха, или няма. Засега единствено Еверест знае отговора на мистерията. А Богинята на небесата не издава тайните си току-така. Едно е сигурно:

Хилари и Тенсинг били първите, които изкачили Еверест и се върнали живи и здрави. Величието на това постижение ще си остане тяхно завинаги. Независимо обаче дали Мелъри е достигнал върха, или не, неговият стремеж да покори планината – както и на всички онези, които опитват – е не по-малко величествен и епичен. Поставил си го е за цел. Може и да я е постигнал, а може и да не е. Важното е, че е дал всичко от себе си, за да я осъществи.

Всеки от нас има по един Еверест в живота си.

И както не е срамно да те надвие истинският връх, така не е срамно да те надвият и собствените ти върхове. Нещата се свеждат до това никога да не се предаваме и да проявяваме кураж и достойнство в съдбовни моменти.

Истински срамно е единствено да не опитаме.

А никой не може да обвини Мелъри в това!

Източник: http://kingsman.bg