Открийте смисъла на живота си

5 стратегии за откриване на призванието от личности, записани във вечността – усвоете ги, преди да е станало твърде късно.

Нещастието, което ви смазва, не се корени в заниманията ви, а в самите вас! Кой не би определил положението си като непоноси­мо, ако си избере занаят, изкуство или какъвто и да било живот, без да чувства вътрешно призвание? Всеки, който е роден с дарба или с цел да придобие дарба, непременно намира в нея източни­ка на най-приятните занимания! Всяко нещо на тази земя има и лоша страна и само някакъв вътрешен подтик, бил той удовол­ствие или любов, може да ни помогне да преодолеем пречките, да си изградим собствен път и да се измъкнем от ограничения кръг, в който останалите влачат мъчителното си, нещастно съществу­ване! – Гьоте

Осъществяването на връзка с нещо толкова лично като влечението и житейската задача може да изглежда относител­но прост и естествен процес, щом осъзнаете значението му, но всъщност е точно обратното. Пред вас определено ще изникнат много житейски пречки. Но …

…следващите пет стратегии, онагледени с историите на някол­ко велики мъже, са създадени да им се противопоставят по пътя ви към постигането на върховното майсторство, възниква­щи с времето: зловредни гласове сеещи зараза, битка, която се води с ограничени ресурси, избор на грешен път, вторачване в миналото и загуба на посока.

Обърнете внимание на всички тях, защото почти неизбежно ще се сблъскате с всяка една под някаква форма. Следващите редове определено имат силата да променят живота ви…

• Стратегията на първичното влечение – върнете се към корените си
Голямото влечение на мъжете намерили посоката в живота си често им се разкрива със забележителна яснота още в детството им. Понякога се проявява под формата на прост предмет, който поражда дълбок отклик. Когато Алберт Айнщайн (1879-1955) бил петгодишен, баща му, му подарил компас.

Момчето на мига било приковано от стрелката, която сменяла посоката си, докато то местело ком­паса. Идеята, че някаква невидима магнитна сила въздейства върху стрелката, го поразила до дън душа. Ами ако в Света съществували също толкова невидими, но могъщи сили, кои­то все още не били открити или разгадани?

През остатъка от живота му всички негови интереси и идеи гравитирали около простия въпрос за скритите сили и сфери на познанието и той често си спомнял за компаса, който бил разпалил първоначал­ния му интерес.

Когато бъдещият кинорежисьор Ингмар Бергман (1918— 2007) бил деветгодишен, родителите му подарили на брат му зa Коледа кинематограф – прожекционен апарат с лента, който прожектирал прости сцени. Момчето го поискало за себе си и заменило собствените си играчки, за да го получи. Щом се сдобило с апарата, се втурнало към един голям дрешник и се загледало в трепкащите образи, прожектирани върху стената. Всеки път, когато завъртало ръчката, му се струвало, че става магия. Правенето на такава магия се превърнало в негова доживотна обсесия. Понякога онова, което поражда задълбочена връзка с при­званието, не е конкретен предмет или дейност, а нещо, свърза­но с определена култура.

Съвременният антрополог и лингвист Даниъл Еверет, роден през 1951 година, израснал на границата между Калифорния и Мексико в градче, обитавано от каубои.

От съвсем невръстна възраст заобикалящата го мексиканска култура го привличала.

Всичко свързано с тази култура го оча­ровало: звученето на думите, с които си служели приходящите мексикански работници, храната и привичките им, които корен­но се различавали от тези на англоезичния свят. Той се потопил максимално дълбоко в езика и културата им. Това влечение се превърнало в дългогодишен интерес към Другия – към културното многообразие на планетата и значението му за човешката еволюция. Понякога същинските ни влечения могат да се разкрият чрез среща с истински майстор в дадена област.

Трябва да проумеете следното: за да овладеете дадена сфера, е необходимо да обичате предмета на заниманието си и да се чувствате дълбоко свързани с него.

Инте­ресът ви към въпросния предмет трябва да прекрачва пределите на конкретната сфера и да граничи с религиозно чувство. Айн­щайн не бил привлечен от физиката, а от интереса си към невидимите сили, управляващи Вселената; Бергман не копнеел да снима филми, а да изпитва усещането, че създава и вдъхва живот.

Колтрейн искал не да изпълнява музика, а да изразява силните си емоции. Тези детски влечения са трудно изразими с думи и приличат повече на определени усещания, например усещане за дълбока почуда, за чувствено удоволствие, за сила и извисено съзнание.

Важно е да разпознаваме тези предхож­дащи думите влечения, защото те са ясен знак за предпочита­ние, което не е опорочено от желанията на останалите. Те не са нещо, насадено ви от вашите родители, което е слабо свързано със същността ви, те са нещо вербално и съзнателно. Те изви­рат от дълбините на душата ви и не могат да бъдат ничии други; те са отражение на неповторимия начин, по който сте устроени.

С придобиването на повече познания често ще губите връзка със сигналите, изпращани от първичната ви същност. Те могат да се окажат затрупани под всички онези предмети, които сте изучавали. Потенциалът и бъдещето ви може да за­висят от повторното осъществяване на връзка с тази същност и от завръщането към корените.

Потърсете следите им в някоя ваша инстинктивна реакция – възобновяване на зани­мание, което никога не ви е уморявало; изучаване на предмет, който е провокирал у вас необичайно любопитство; усещане за сила, свързано с конкретни действия. Всичко това вече съще­ствува в душата ви и не се налага да създавате нищо; просто трябва да се разровите и да преоткриете онова, което е било заровено у вас от самото начало. Ако осъществите повторна връзка със същността си на каквато и да е възраст, някои еле­менти на това първично влечение отново ще се пробудят и ще ви покажат пътя, който може да се превърне във вашата житейска задача.

• Бунтарската стратегия – избягвайте погрешния път

През 1760 година, когато бил четиригодишен, Волфганг Амадеус Моцарт започнал да свири на пиано под бащините си наставления. Самият Волфганг поискал да взема уроци на така­ва ранна възраст, защото седемгодишната му сестра вече била започ­нала да свири на пиано.

Може би момчето подело тази инициа­тива заради братско съперничество: то забелязало вниманието и обичта, които сестра му получавала в замяна на свиренето, и ги пожелало за себе си. След първите няколко месеца, прекарани в упражнения, баща му Леополд – сам по себе си даровит пианист, компози­тор и педагог – забелязал, че Волфганг е изключителен талант.

Момчето обичало да се упражнява, което било необичайно за възрастта му – родителите му трябвало да го дърпат на­сила от пианото.

То започнало да композира собствени произведения на петгодишна възраст. Скоро Леополд потеглил на турне из всички европейски столици заедно с детето-чудо и сестра му. Волфганг смайвал височайшите слушатели, за които изпълнявал различни произведения.

Свирел уверено и можел импровизирано да съчинява всевъзможни изкусни мелодии.

Хората гледали на него като на безценна играчка. Бащата пече­лел добри пари за семейството си, защото все повече кралски дворове искали да видят и чуят как свири гениалното дете.

Като патриарх на семейството Леополд изисквал пълно подчинение от страна на децата си, макар че по същество мла­дият Волфганг издържал всичките си близки. Волфганг на дра­го сърце се подчинявал, защото дължал всичко на баща си.

Щом навлязъл в юношеството обаче, в душата му се пробудило нещо друго. Дали наистина обичал да свири на пиано или просто ис­кал да привлича цялото това внимание?

Бил объркан.

След тол­кова много години, прекарани в композиране на музика, той най-сетне започвал да развива собствен стил, но въпреки това баща му настоявал да се съсредоточи върху написването на по- традиционни пиеси, които радвали височайшата публика и но­сели пари на семейството. Залцбург, където живеели, бил про­винциален и еснафски град.

В общи линии Волфганг копнеел за нещо друго, за самостоятелен живот. С всяка следваща година той все повече се задушавал.

През 1777 година бащата най-сетне позволил на вече двай­сет и една годишния Волфганг да замине за Париж, придружен от майка си. Там трябвало да се опита да получи престижния пост на диригент, за да продължи да издържа семейството си. Волфганг обаче не харесал Париж. Работата, която му предла­гали, му се струвала недостойна за таланта му. Освен това май­ка му се разболяла, докато все още били в града, и издъхнала на път за дома.

Пътуването било катастрофа във всякакъв смисъл. Волфганг се върнал в Залцбург смирен и готов да се подчини на бащината воля. Приел доста скучния пост на дворцов органист, но не могъл напълно да потисне безпокойството си.

Отчайвал го фактът, че прекарва живота си на този посредствен пост, пи­шейки музика с цел да угоди на дребнавите провинциалисти. В един момент написал на баща си следното:

Аз съм компо­зитор… нито мога, нито е редно да погреба композиторската дарба, с която Бог в добротата си ме е дарил така щедро.

Леополд реагирал гневно на все по-честите оплаквания на сина си и му напомнял задълженията му заради образованието, което е получил, и разходите, които е коствал на баща си по време на безкрайните им пътувания. Най-сетне прозрението споходило Волфганг изневиделца: той никога не бил обичал ис­тински свиренето на пиано, нито музиката сама по себе си. Не изпитвал удоволствие да изпълнява пиеси пред останалите като кукла на конци.

Бил роден, за да композира, но освен това пита­ел силна любов към театъра. Искал да композира опери – това бил истинският му глас. Никога нямало да осъществи мечтата си, ако остане в Залцбург. Баща му представлявал нещо повече от обикновена пречка, в действителност той съсипвал живота и здравето му и подкопавал самоувереността му.

Не ставало дума само за пари, бащата всъщност завиждал на таланта на сина си и съзнателно или не се опитвал да осуети напредъка му. Волфганг трябвало да предприеме конкретна стъпка, колкото и да се окажела болезнена, преди да е станато твърде късно.

По време на пътуване до Виена през 1781 година Волфганг взел съдбоносното решение да остане там. Той никога повече нямало да се върне в Залцбург. С това решение Волфганг ся­каш нарушил някакво голямо табу и баща му така и не успял да му го прости – синът му бил изоставил семейството. Разривът между тях никога не бил преодолян. С чувството, че е изгубил твърде много време под бащиния си гнет, Волфганг композирал с бясна скорост. Най-прочутите му опери и произведения се из­ливали от душата му така, сякаш бил обладан от дух.

В общи линии погрешният житейски път ни привлича по неуважителни причини – пари, слава, внимание и т.н. Ако се нуждаем от внимание, често изпитваме вътрешна празнота, която се надяваме да запълним с неискрената хорска любов и одобрение. Тъй като избраната професионална област не от­говаря на най-дълбоките ни влечения, ние рядко получаваме удовлетворението, за което жадуваме. По тази причина рабо­тата ни страда и полученото в началото внимание започва да се топи, а това е болезнен процес.

Ако решенията ни се опреде­лят от стремежа към пари и удобства, ние най-често действаме, подтикнати от страх и от нуждата да угодим на родителите си.

Те може да ни насочат към доходна професия от загриженост и обич, но под тези мотиви би могло да се крие нещо друго – може би известна завист, че разполагаме с повече свобода, от­колкото са имали те в младостта си.

Трябва да се въоръжите с двойна стратегия джентълмени: първо, да осъзнаете максимално рано, че сте избрали професията си по грешни причини, преди да загубите самоувереността си. И вто­ро, активно да се съпротивявате срещу онези сили, които са ви тласнали встрани от истинския ви път. Присмейте се на нуж­дата си от внимание и одобрение – тя ще ви отведе в грешната посока. Изпитвайте гняв и възмущение от родителската власт, която иска да ви натрапи чуждо призвание. Следването на път, различен от този на родителите ви и установяването на соб­ствената ви самоличност представляват здравословна част от вашето развитие. Нека чувството на недоволство ви изпълни с енергия и целеустременост.

Ако бащината фигура, също като тази на Леополд Моцарт ви препречва пътя, трябва да я убиете и да си разчистите пространство за напредък.

• Адаптивната стратегия – освободете се от миналото

От раждането си през 1960 година Фреди Роуч бил готвен за шампион по бокс. Баща му бил професионален боксьор, а майка му – боксов съдия.

По-големият брат на Фреди започнал да навлиза в спорта на невръстна възраст и щом Фреди навършил шест, баща му незабавно го завел в местната боксова зала в Южен Бостън, за да започне изтощителни тренировки.

Работел с треньор по няколко часа дневно, шест дни в седмицата.

На петнайсет се почувствал изчерпан.

Търсел си все по­вече извинения да не ходи в залата. Един ден майка му усетила проблема и му казала: „Защо изобщо се биеш? През цялото време получаваш удари. Не те бива за боксьор.“ Той бил свик­нал с непрестанната критика от страна на баща си и братята си, но тази откровена оценка от страна на майка му му се отразила стимулиращо. Тя явно смятала, че по-големият му брат е орисан да постигне величие. Фреди решил, че по някакъв начин ще опровергае думите й. Върнал се към тренировъчния си режим с огромен хъс.

Открил в себе си страст към работата и дис­циплината.

Радвал се на усещането, че става все по-добър, на трофеите, които започнал да трупа, и най-вече на факта, че вече можел да победи брат си.

Любовта му към спорта повторно се разпалила.

Понеже Фреди показал най-голям талант от всичките си братя, баща му го завел в Лас Вегас, за да даде тласък на ка­риерата му. Там осемнайсетгодишният боксьор се запознал с легендарния треньор Еди Фъч и започнал да се готви под не­гово ръководство.

По всичко личало, че Фреди има големи из­гледи за успех – бил избран в американския национален отбор по бокс и започнал да се изкачва към върховете. Скоро обаче се блъснал в друга стена. Бил научил от Фъч най-ефективните маневри и ги изпълнявал съвършено, но в истински мач ситуацията коренно се променяла.

Щом съперникът му го ударел на ринга, той се връщал към инстинктивни действия; емоциите му го надвивали. Мачовете му се превръщали в многорундови схватки и той често губел. След няколко години Фъч казал на Роуч, че е време да пре­крати кариерата си.

Боксът обаче бил целият му живот; какво щял да прави, ако се оттегли? Продължил да се боксира и да губи, докато накрая разгадал неблагоприятните знаци на съдба­та и се отказал. Започнал работа в областта на телемаркетинга и сериозно се пропил.

Вече мразел спорта, защото в негово име бил жертвал толкова много неща, а не можел да се похвали с нищо за сметка на усилията си. Почти напук на себе си един ден се върнал в боксовата зала на Фъч, за да гледа спаринга между приятеля си Върджил Хил и един боксьор, който се гот­вел да се бие за някаква титла.

И двамата боксьори тренирали под ръководството на Фъч, но в ъгъла на Хил нямало помощник, затова Фреди му донесъл вода и му дал съвет. На другия ден отишъл отново да помогне на Хил и скоро станал редовен посетител в залата на Фъч. Не получавал заплата, затова за­пазил работата си в телемаркетинговата компания, но част от него надушила шанса и той бил твърдо решен да не го изпуска. Идвал в залата навреме и оставал там до по-късно от всички останали. Тъй като познавал изключително добре техническите похвати на Фъч, можел да ги преподава на всички боксьори. Постепенно отговорностите му започнали да растат.

Подсъзнателно не можел да се отърси от негодуванието си срещу бокса и се питал колко дълго би могъл да продължава така. Този занаят бил жесток и треньорите рядко се задържали в бизнеса. Дали това нямало да се превърне в поредното рутинно занимание, при което непрестанно да повтаря неизменни­те упражнения, научени от Фъч? Част от него копнеела да се върне към бокса – боксът поне не бил толкова предвидим. Един ден Върджил Хил му показал техника, която бил научил от някакви кубински боксьори: вместо да работят с боксова круша, те се боксирали предимно с треньора, който носел голе­ми подплатени ръкавици.

Застанали на ринга, боксьорите про­веждали частичен спаринг с треньора и едновременно с това упражнявали ударите си.

Роуч изпробвал въпросната техника с Хил и очите му светнали.

Това го върнало на ринга, но имало и още нещо. Той усещал, че боксът, както и тренировъчните ме­тоди, използвани в този спорт, са изгубили свежест. В предста­вите си видял начин да превърне работата с ръкавиците в нещо повече от обикновено упражняване на удари. Така треньорът можел да създаде цялостна стратегия на ринга и да я покаже на боксьора в реално време. Това можело да внесе революционни промени в самия спорт и да му вдъхне нов живот. Роуч започ­нал да развива новата техника заедно с групата боксьори, които вече тренирал. Той ги обучил на далеч по-гъвкави и стратеги­чески маневри.

Скоро напуснал Фъч и започнал да работи самостоятелно. Бързо си създал име на професионалист, който подготвя бок­сьорите си по-добре от всеки друг, и за няколко години посте­пенно се издигнал до най-успешния треньор на своето поколе­ние.

На снимките може да видите Фреди да тренира не кой да е, а един от най-добрите – Мани Пакиао. Кликнете върху снимките, за да ги разгледате в по-голям размер:

За да се справите с професията си и с неизбежните про­мени в нея, трябва да мислите по следния начин: вие не сте прикрепени към конкретен пост; не се налага да проявявате лоялност към дадена кариера или компания. Моралният ви ан­гажимент е да дадете пълен израз на вашата житейска задача. От вас зависи да я откриете и да я водите в правилната посока.

Другите хора не са длъжни да ви защитават или помагат.

Не можете да разчитате на никого.

Промените са неизбежни, особено в такива революционни времена като тези, в които жи­веем. Тъй като не можете да разчитате на никого, от вас зависи да предвидите промените, случващи се в конкретния момент в професионалната ви сфера.

Трябва да пригодите житейската си задача към тези обстоятелства. Не се придържайте към остарели начини на действие, защото със сигурност ще изостанете и ще страдате от това. Бъдете гъвкави и винаги гледайте да се приспособявате към промените.

Ако по подобие на Фреди Роуч ви се наложи да претърпите промяна, трябва да устоите на изкушението да реагирате пре­силено или да се самосъжалявате. Роуч инстинктивно намерил обратния път към ринга, защото проумял, че обича не бокса сам по себе си, а състезателните спортове и стратегическите похвати. С помощта на това мислене той насочил влечението си в нова посока в рамките на бокса. По примера на Роуч вие не бива да се отказвате от уменията и опита, които сте при­добили, а трябва да откриете нов начин да ги приложите.

По­гледът ви трябва да е насочен към бъдещето, а не към мина­лото.

Често подобни творчески преустройства ни повеждат по по-добър път – те ни изваждат от състоянието на самодовол­ство и ни принуждават да преосмислим посоката, в която сме се отправили. Не забравяйте, че житейската ви задача е жив, дишащ организъм.

В мига, в който започнете стриктно да след­вате предначертания в младостта ви план, вие ще застинете не­подвижно и времената безмилостно ще ви подминат.

• Стратегията на Дарвин – заемете подходящата за вас ниша

Като дете израсналият в Мадрас в края на 50-те години В. С. Рамачандран съзнавал, че е различен от останалите деца. Той не се интересувал от спорт или от другите обичайни занимания на връстниците си, обичал да чете научна литература. В само­тата си често се скитал по плажа и скоро бил омагьосан от не­вероятното разнообразие на раковини, изхвърлени на брега. За­почнал да ги събира и подробно да ги изучава.

Това му създавало усещане за сила – имал на разположение цяла научна област, никой в училище не можел да научи за раковините толкова, кол­кото знаел той. Скоро започнали да го привличат най-странните разновидности на раковините, като например ксенофората, ор­ганизъм, който събира изхвърлени черупки и ги използва за ка­муфлаж.

В известен смисъл той приличал на ксенофората, за­щото представлявал аномалия.

В природата тези аномалии често изпълняват много важна еволюционна цел, защото могат да до­ведат до заемането на нови екологични ниши, предлагайки по-големи шансове за оцеляване на видовете. Можел ли Рамачандран да каже същото за собствената си странност?

В течение на годините той прехвърлил момчешкия си инте­рес към други предмети на изучаване – анатомичните аномалии у хората, необичайните химични явления и т.н. Баща му, който се опасявал, че младежът в крайна сметка ще се посвети на ня­коя езотерична област на познанието, го убедил да се запише в медицинско училище. В училището щял да има достъп до всич­ки аспекти на науката и да излезе оттам с практически умения. В момчешките му мечти науката била велико, романтичио приключение, почти религи­озен стремеж към истината, а в Кеймбридж изглеждала повече като работа както за студентите, така и за преподавателите; те прекарвали в университета определени часове, давали скромен принос към статистическия анализ и нищо повече. Той продължил да упорства, открил предметите, които го интересували в рамките на факултета, и завършил образование­то си. След няколко години бил назначен за асистент по психо­логия на зрението в Калифорнийския университет в Сан Диего.

Също както при много други случаи, след няколко години умът му постепенно се насочил към друг предмет, този път към из­учаването на самия мозък. Рамачандран бил заинтригуван от явлението, известно като „фантомен крайник“ – терминът се отнася за хора, чиито ръка или крак са ампутирани, но въпреки това все още изпитват парализираща болка в липсващия край­ник. Той започнал да провежда експерименти с пациенти, стра­дащи от синдрома. Тези експерименти довели до някои вълну­ващи открития за мозъка, както и до коренно нов подход при облекчаването на болката на пациентите.

Внезапно усещането за неприспособимост и безпокой­ство изчезнало. Изучаването на аномалните неврологични разстройства щяло да бъде предметът, на който да посвети остатъка от живота си. Този предмет повдигал въпроси за ево­люцията на съзнанието, произхода на езика и други подобни теми, които го очаровали.

Рамачандран се чувствал така, сякаш е извървял пълен кръг, за да се върне в дните, когато е събирал най-редките видове раковини. Тази ниша била изцяло на негово разположение и той можел да я завладее в следващите години; тя отговаряла на най-дълбоките му влечения и щяла да служи най-добре на каузата на научния прогрес.

В светът на различните професии хората заемат определени области, в рамките на които трябва да се борят за пари и оцеляване. Колкото повече хора са скупчени на определено пространство, толкова по-трудно става на отделния човек да процъфтява в него. Работата в такава сфе­ра постепенно ще ви изтощи, защото ще се борите да получите внимание, да се включите в политическите игри, да спечелите оскъдните средства за себе си. Ще отделяте толкова много вре­ме на тези игри, че ще ви остава малко време за постигане на истинско майсторство.

Подобни професионални сфери ще ви привличат, защото ще виждате как другите хора си изкарват прехраната, вървейки по утъпканата пътека, и няма да осъзна­вате колко труден може да се окаже такъв живот.

Трябва да играете различна игра: да откриете ниша, над която да властвате.

В никакъв случай няма да ви е лесно да откриете такава ниша – за целта ще ви е нужно търпение и конкретна стратегия. Първоначално избе­рете област, която грубо отговаря на интересите ви. Оттам ще можете да по­емете в една от двете възможни посоки. Първата е тази на Ра­мачандран. От позицията на избраната област се огледайте за странични пътеки, които особено ви привличат. Когато ви се предостави възможност, се прехвърлете в тази по-ограничена сфера. Продължете процеса, докато не попаднете на напълно свободна ниша; колкото по-тясна е тя, толкова по-добре. По някакъв начин тази ниша ще отговаря на вашата неповторима личност, също както своеобразният метод за лечение на невро­логични заболявания, избран от Рамачандран, съответства на първичното му усещане, че е изключение от правилото. Втората посока е да овладеете първоначално избраната професионална област, потърсете други предмети или умения, които бихте могли да усвоите дори в извънработно време, ако се налага.

После ще можете да комбинирате това допълнително познание с първоначално придобитото и евен­туално да създадете нова специалност или поне да установите напълно нови връзки между двете специалности. Ще можете да продължите този процес колкото пожелаете.

Накрая ще създадете професионална об­ласт, която изцяло ви принадлежи. Вторият вариант чудесно се вписва в култура, при която информацията е широкодостъпна, и според която осъществяването на връзка между отделните идеи е своеобразна сила.

В която и посока да потеглите, ще откриете ниша, която не е пълна с конкуренти. Ще имате свободата да се скитате мислено и да се отдадете на конкретните въпроси, които ви вълнуват. Ще установите собствен дневен ред и ще управлява­те наличните ресурси в тази ниша.

Освободени от смазващата конкуренция и политическите интриги, ще разполагате с време и пространство да доведете житейската си задача до истински разцвет.

• Стратегията „живот или смърт“ – открийте обратния път

Още като невръстно дете Бъкминстър Фулър (1895-1983) осъзнал, че гледа на света различно от останалите. Той бил ро­ден с изключително тежко късогледство.

Всичко около него му изглеждало размазано и затова останалите му сетива, особе­но осезанието и обонянието, се изострили, за да компенсират недъга му.

Дори след като на петгодишна възраст му предпи­сали очила, той продължил да възприема околния свят не само със зрението си. Бил развил своеобразна тактилна интелигент­ност.

Фулър бил изключително находчиво дете. Веднъж изобре­тил нов вид гребло, за да улесни придвижването си по езерата в Мейн, където прекарвал летата като пощенски раздавач. За модел на веслото му послужили движенията на медузите, които той наблюдавал и изучавал. Можел да си представи динамиката на движенията им не само с помощта на зрението си – усещал самите движения, пресъздал ги в новото си весло и то функцио­нирало превъзходно.

По време на тези летни ваканции той си мечтаел за други интересни изобретения – те щели да се превърнат в труда на живота му и в негова съдба.

Да си различен обаче, си имало и лоши страни. Фулър ня­мал нужното търпение да получи образование по обичайния начин.

Въпреки че бил много умен и получил достъп до Харвардския университет, той не успял да се пригоди към строгото обучение там.

Пропускал лекции, започнал да пие и водел доста бохемски начин на живот. Служителите в администрацията на Харвард го изключвали на два пъти – втория път завинаги.

След това се прехвърлял от работа на работа. Поработил в едно месопреработвателно предприятие и после, по време на Първата световна война, си осигурил добър пост във флота. Имал невероятен усет за машините и за хармонията, в която функционират частите им, но бил неспокоен и не можел да се задържи дълго на едно място.

След войната трябвало да издър­жа съпруга и дете и в пристъп на отчаяние дали някога ще може да се грижи добре за тях, решил да приеме високоплатения пост на търговски директор. Трудел се упорито и вършел съвестно работата си, но след три месеца компанията фалирала.

Тази ра­бота му се сторила изключително незадоволителна, но по всич­ко личало, че подобни занимания са всичко, което би могъл да очаква от живота.

След няколко месеца най-сетне се появил неочакван шанс. Тъстът му бил открил метод за производство на строителни материали, които в перспектива щели да направят къщите по- устойчиви и по-добре изолирани, при това на далеч по-ниска цена.

Тъстът обаче не можел да намери нито инвеститори, нито кой да му помогне да основе предприятие. Фулър сметнал идеята му за блестяща.

Той открай време проявявал интерес към строителството и архитектурата и затова предложил да се заеме с изпълнението на новата технология. Вложил всички­те си сили в начинанието и дори успял да подобри качеството на материалите за бъдещо ползване. Тъстът му го подкрепял в работата и двамата заедно разработили собствена строителна система.

Парите на инвеститорите – предимно членове на се­мейството – им позволили да отворят фабрики. Компанията се борела за оцеляване – технологията била твърде нова и радикална, а Фулър бил твърде краен перфекционист, за да напра­ви компромис с желанието си да внесе революционни промени в строителната индустрия. След пет години компанията била продадена, а Фулър бил уволнен от президентския пост.

Сега ситуацията изглеждала по-мрачна отвсякога.

В Чика­го семейството му живеело добре от неговата заплата и се про­стирало нашироко. През изминалите пет години той не успял да спести нито цент. Зимата наближавала и изгледите да намери работа изглеждали нищожни – репутацията му била разбита. Една вечер се разхождал около езерото Мичиган и мислел за досегашния си живот. Бил разочаровал жена си и бил загубил парите на тъста и приятелите си, инвестирани в начинанието.

Бил безполезен в бизнеса и представлявал бреме за всички.

На­края решил, че самоубийството е най-добрият изход от ситуа­цията.

Щял да се удави в езерото. Разполагал с щедра застрахо­вателна полица и семейството на жена му, за разлика от него, щяло да се погрижи за нея по-добре.

Докато вървял към водата, мислено се приготвял да умре.

Внезапно нещо го накарало да замръзне на място. По- късно той го описал като глас, идващ отблизо, или може би от дълбините на душата му. Гласът му казал следното: „Отсега нататък изобщо не бива да чакаш временно потвърждение на мислите си. Ти си на верния път и нямаш право да се самоуби­ваш. Не принадлежиш на себе си, а на Вселената. Смисълът на живота ти завинаги ще остане неясен за теб, но можеш да при­емеш, че изпълняваш ролята си, ако се заемеш със задачата да превърнеш опита си в най-висше благо за останалите.“

Понеже Фулър никога преди не бил чувал гласове, можел единствено да си представи въпросния глас като нещо реално. Изумен от тези думи, той обърнал гръб на езерото и се отправил към дома. На път за вкъщи започнал да обмисля думите и да преос­мисля живота си, но този път в различна светлина. Може би не­щата, които допреди малко схващал като свои грешки, изобщо не били грешки. Преди се мъчел да се впише в свят (света на бизнеса), към който не принадлежал. Светът му го бил заявил неведнъж, но той така и не се вслушал в него.

Опитът със стро­ителната система не бил съвсем напразен, защото му дал без­ценни уроци за човешката природа. Не бивало да съжалява за нищо.

Истината била, че е различен.

Представил си всевъзмож­ни изобретения – нови модели автомобили, къщи, строителни конструкции, – отразяващи необичайните му възприятийни способности.

По пътя към дома, докато оглеждал безкрайните редици жилищни сгради, му хрумнало, че хората страдат по­вече от еднаквостта си и от неспособността да измислят раз­лични подходи към работата си, отколкото от несъобразяване с общоприетото.

Фулър се заклел, че от този момент нататък ще се вслушва единствено в собствения си опит и собствения си глас. Обещал си да създаде алтернативен метод за производство на различ­ни продукти, който да отвори очите на хората за нови възмож­ности.

Парите щели да дойдат накрая. Винаги когато мислел първо за пари, следвала катастрофа. Щял да се погрижи и за семейството си, но засега щяло да се наложи да живеят песте­ливо.

През годините Фулър се придържал към даденото обеща­ние.

Осъществяването на своеобразните му идеи довело до създаването на евтини и енергийно ефективни видове транс­порт и жилища (автомобила „Димаксион“ и къщата „Димаксион“), както и до проектирането на геодезичния купол, който представлява напълно нова архитектурна конструкция. Слава­та и парите дошли скоро след това.

Нищо добро не може да произтече, ако се отклонявате от пътя, който е предопределен да следвате. В такива случаи ще бъдете атакувани от всевъзможни скрити беди. Най-често чо­век се отклонява от пътя заради съблазънта на парите, заради по-непосредствените изгледи за благоденствие. Тъй като този избор е в противоречие с нещо дълбоко заложено във вас, ин­тересът ви към работата ще отслабне и в крайна сметка парите няма да дойдат толкова лесно.

Ще започнете да търсите дру­ги лесни източници на доход, ще се отклонявате все повече от пътя си и понеже няма да виждате ясно пред себе си, накрая ще се окажете впримчени в безперспективна кариера.

Дори и да са удовлетворени материалните ви нужди, ще чувствате вътрешна празнота, която ще искате да запълните с някаква система от вярвания, с наркотици или забавления.

Тук не можете да се надя­вате на компромис, не можете да откриете начин да избегнете тази движеща сила. Ще разберете колко много сте се откло­нили от верния път по силната болка и разочарование, които изпитвате.

Трябва да се вслушате в посланието на това разо­чарование и да му позволите да ви поведе в правилната посока толкова категорично, колкото вътрешният глас е повел Фулър.

Това е въпрос на живот или смърт.

Поемането по обратния път изисква жертви. Не можете да разполагате с всичко в настоящето. Изминаването на пътя до края е изпълне­но с предизикателства и удоволствия.

Вземете непоколебимото решение да се върнете по този път и осведомете останалите за решението си. Тогава всяко отклонение от пътя ще се превърне в повод за срам и неудобство. В крайна сметка парите и дълго­трайният успех отиват не при онези, които насочват усилията си върху конкретни постижения, а при онези, които са изпълнили житейската си задача.

• Преосмисляне

Някои хора не си дават ясна сметка за влеченията или за избора на професия в детството и след време са принудени бо­лезнено да осъзнаят ограниченията си. Те не се справят добре с дейностите, които останалите смятат за лесни или изпълними.

Представата за житейско призвание им е чужда.

В някои случаи тези хора възприемат преценките и критиките на останалите и започват да гледат на себе си като на неспособни по принцип, ако не проявят предпазливост, това отношение към самите тях може да се превърне в самоизпълняващо се пророчество.

Когато се сблъскате с недостатъци вместо с предимства и влечения към определени занимания, трябва да възприемете следната стратегия: не обръщайте внимание на слабостите си и устоявайте на изкушението да приличате повече на остана­лите. Насочете се към дребни­те неща, за които имате дарба. Не се отдавайте на мечти и не правете грандиозни планове за бъдещето, а се съсредоточете върху овладяването на тези прости и непосредствени умения. Това ще ви донесе увереност и ще се превърне в основа, от която да се насочите към други занимания. Ако напредвате по­степенно в този дух, накрая ще откриете житейската си задача.

Трябва да проумеете следното: вашата житейска зада­ча невинаги ще ви се разкрие под формата на някоя голяма и многообещаваща дарба; тя може да се прояви и под маската на недостатъците ви и да ви принуди да се отдадете на едно или две занимания, за които непременно имате талант. Ако за­лягате над овладяването на тези умения, ще научите цената на дисциплината и ще дочакате наградата за усилията си. Не завиждайте на онези, кои­то ви се струват природно надарени, дарбата им често се оказва проклятие, защото такива хора рядко проумяват стойността на усърдието и съсредоточаването и по-късно си плащат за това.

Тази стратегия е приложима към всякакви пречки и трудности, с които се сблъскваме. В такива моменти общо взето е разумно да се придържаме към малкото неща, които познаваме и пра­вим добре, за да си върнем самоувереността. Ако човек на ръба на отчаянието, лишен от толкова много неща по рождение, може да открие пътя към осъществяването на житейската си задача, то това означава, че всички ние имаме достъп до такава сила.

Можете да отлагате, да избягвате или отвреме навреме да пренебрегвате изпълнението на призванието си. То може и да ви обладае изцяло. Каквото и да се случи, в края на краищата призванието ви ще излезе наяве и ще предяви правата си. – Джеймс Хилман

В статията са използвани материали на Робърт Грийн, Източник: http://kingsman.bg/